— Млъкни, Саймън — отчаяно каза Магнус. — Вземи мен, татко…
— Искам долноземеца — заяви Асмодеи. — Магнус, Магнус. Никога не си разбирал напълно какво е да си демон, нали? Да се храниш с болка? Ала какво е болката? Физическото мъчение е отегчително — и най-нищожният демон може да го направи. Да бъдеш творец на болка, да създаваш агония, да почерняш душите, да превръщаш чистите пориви в мръсотия, а любовта в похот и накрая — в омраза, да направиш от извора на радост — източник на страдание, ето за какво живеем! — Гласът му се извиси. — Ще отида в света на мунданите. Ще изчистя паметта на близките на дневния вампир и те ще си го спомнят единствено като смъртен. Напълно ще забравят за Клеъри.
— Не! — извика Клеъри, а Асмодеи отметна глава назад и избухна в смях — звънлив смях, който й напомни, че някога е бил ангел.
— Нашите спомени не можеш да отнемеш — яростно заяви Изабел. — Ние сме нефилими. То би било равносилно на нападение. Клейвът…
— Вашите спомени можете да си задържите. Това, че вие няма да сте забравили Саимън, няма да ми навлече неприятности с Клеива, пък и то ще ви измъчва, което само увеличава удоволствието ми. — Широка усмивка изви устните му. — Аз ще оставя зеинала дупка в сърцето на вашия свят и всеки път, щом я почувствате, ще помислите за мен и ще си спомните. Помнете! — Асмодеи придърпа Саимън по-близо до себе си и сложи ръка на гърдите му, сякаш можеше да достигне сърцето му през тях. — Започваме тук. Готов ли си, дневни вампире?
— Спри! — Изабел пристъпи напред с пламнали очи и камшик в ръка. — Ние знаем името ти, демоне. Нима мислиш, че се боя да убия дори един Принц на Ада? Ще окача главата ти като трофеи на стената си и ако само посмееш да докоснеш Саимън, ще те намеря. Дори да трябва да прекарам целия си живот, опитваики се да те намеря…
Алек обви ръце около сестра си и я задържа здраво.
— Изабел — тихичко каза той. — Недей.
— Какво означава това — недеи? — възкликна Клеъри. — Не можем да го позволим… Джейс…
— Такъв е изборът на Саимън. — Джейс стоеше съвършено неподвижен; лицето му имаше пепелив цвят, но той не помръдваше. Очите му бяха приковани в тези на Саймън. — Трябва да го уважим.
Саимън отвърна на погледа му, наклонил леко глава, а после очите му ги обходиха един по един, местеики се от Магнус към Алек, от Алек към Джеис, от Джейс към Изабел, където се задържаха, пълни с толкова разбити възможности, че Клеъри почувства как собственото й сърце се разбива.
А после погледът му се премести върху нея и тя усети как и остатъкът от съществото и се пръсна на парчета. В изражението му бе събрано толкова много, толкова много години, пълни с безгранична обич, с безброи прошепнати таини и обещания, и споделени мечти. Видя го да посяга надолу, а после нещо ярко проряза въздуха, полетяло към нея. Тя вдигна инстинктивно ръка и го улови. Беше златният пръстен, които му беше дала. Пръстите и се сключиха около него, толкова силно, че металът се впи в плътта й, ала тя приветстваше болката.
— Достатъчно — отсече Асмодеи. — Мразя сбогуванията. — И той стисна Саимън по-здраво. Саимън ахна и очите му се отвориха широко; ръката му се вдигна към гърдите.
— Сърцето ми… — промълви той и Клеъри разбра, прочете по лицето му, че то отново бе започнало да бие.
Тя примига, за да прогони сълзите, в същия миг, в които около тях изригна бяла мъгла. Чу как Саимън извика от болка; краката и се раздвижиха, надарени сякаш със своя воля, и тя се хвърли напред, само за да бъде запратена далеч назад, сякаш се бе блъснала в невидима стена. Някои я улови — Джеис, предположи тя. Около нея се обвиха ръце, докато мъглата, сякаш малко торнадо, обгръщаше Саимън и демона, скривайки ги отчасти от поглед.
А после мъглата започна да се сгъстява и в сърцето и се заредиха образи. Клеъри видя себе си и Саимън като деца — хванати за ръце, те пресичаха някаква улица в Бруклин; тя имаше шноли в косата си, а Саимън бе прелестно чорлав и очилата непрекъснато се смъкваха на носа му. Ето ги отново — замеряха се със снежни топки в Проспект Парк; а после във фермата на Люк — почернели от слънцето, увиснали надолу с главите от клоните на едно дърво. Видя как слушат Ерик да чете ужасната си поезия в "Джава Джоунс" и как се разбиват на един паркинг, възседнали летящ мотоциклет, докато Джейс ги гледа с присвити срещу слънцето очи. А после — Саимън и Изабел; взел лицето и в шепи, той я целуваше и Клеъри видя Изабел такава, каквато я виждаше Саимън — крехка и силна, и невероятно красива. Ето го и кораба на Валънтаин — Саимън бе коленичил върху Джеис, с кръв по устата и ризата; кръв имаше и върху гърлото на Джеис, а след това се появиха килията в Идрис и обветреното от годините лице на Ходж, и отново — Саимън и Клеъри, която рисуваше Знака на Каин върху челото му. Мориин и кръвта и по пода, и малката и розова шапка; покрива в Манхатън, където Лилит беше възкресила Себастиан; Клеъри, която му подаваше златен пръстен през масата; Ангел, надигащ се пред него от дълбините на едно езеро; Изабел, която той целуваше…