Всички спомени на Саимън — всичките му спомени за магия и за тях — нещо сякаш ги източваше от тялото му и ги навиваше като кълбо прежда, златно-бяло като дневна светлина. Около тях отекна шум, като от надигаща се буря, ала Клеъри едва го чуваше, протегнала умолително ръце, макар и сама да не знаеше към кого:
— Моля те…
Усети как ръцете на Джейс я прегърнаха още по-силно, а после бурята я подхвана и я вдигна във въздуха. Видя как каменната стая се губи в далечината с ужасяваща скорост, а вихрушката пое виковете и за Саимън и ги превърна в писъка на свистящ вятър. Ръцете на Джейс се откъснаха от раменете и и ето че тя бе сама насред хаоса и за миг си помисли, че Асмодеи все пак ги беше излъгал, че път всъщност няма и че те ще се реят из нищото, докато не умрат.
А после земята се надигна да я посрещне. Зърна пода в Залата на съглашението — корав мрамор със златни жилки — малко преди да се блъсне в него. Ударът беше толкова силен, че зъбите и изтракаха; тя се претърколи автоматично, както я бяха учили, и спря до фонтана с русалката в средата на стаята.
Седна и се огледа наоколо. Стаята беше пълна с безмълвни, зяпнали лица, ала това нямаше значение. Тя не търсеше непознати. Първо зърна Джейс — беше се приземил приклекнал, готов за битка. Видя как раменете му се отпуснаха, когато се огледа наоколо и си даде сметка къде е, че е в Идрис и воината е свършила. Тук беше и Алек, чиято ръка все още почиваше в тази на Магнус, които изглеждаше болен и изтощен, но беше жив.
А ето я и Изабел. Беше се приземила наи-близо до Клеъри, само на крачка от нея. Вече се бе изправила и обхождаше стаята с поглед — веднъж, втори, трети отчаян път. Те всички бяха тук, всички, освен един.
Погледна към Клеъри; очите й бяха пълни със сълзи.
— Саймън го няма. Наистина си е отишъл.
Тишината, сковала събралите се нефилими, се разби като вълна и ето че изведнъж към тях тичаха нефилими. Клеъри видя маика си и Люк, Робърт и Мерис, Еилиин и Хелън, и дори Ема Карстерс — те ги наобиколиха, за да ги прегърнат, да ги изцелят, да им помогнат. Клеъри знаеше, че намеренията им са добри, че им се притичваха на помощ, ала не изпита никакво облекчение. Стиснала пръстена в шепата си, тя се сви на кълбо на пода и най-сетне си позволи да заплаче.
24
И го наричат мир
— Кой тогава ще представлява Двора на феите? — попита Джия Пенхалоу.
Залата на съглашението беше украсена със сините знамена на победата. Те приличаха на късчета, изрязани от небето, всяко от тях — украсено със златната руна на триумфа. Навън бе ясен зимен ден и светлината, която струеше през прозорците, огряваше дългите редици столове, поставени срещу издигнатия подиум в центъра на стаята, където зад една маса седяха консулът и инквизиторът. Масата също беше украсена в синьо и златно, масивни златни свещници почти скриваха от погледа на Ема долноземците, които също седяха на масата: Люк, представляващ върколаците; млада жена, на име Лили, представляваща вампирите; и изключително прочутият Магнус Бейн, който представляваше магьосниците. Не беше предвидено място за представителите на феите. Много бавно от насядалото множество се надигна една жена. Очите и бяха напълно сини, без капчица бяло, а ушите й бяха заострени като тези на Хелън.
— Аз съм Кеили Уаитуилоу — каза тя. — Аз ще представлявам на Двора на феите.
— Но не и Двора на тъмните феи? — Химикалката на Джия поспря над един свитък хартия.
Кеили поклати глава, стиснала плътно устни. През стаята премина шепот. При цялата бляскава украса, атмосферата в стаята беше напрегната, а не весела. Местата пред семеиство Блекторн бяха заети от семеиство Лаитууд: Мерис, с изпънат като струна гръб, а до нея Изабел и Алек, които си шушукаха, доближили тъмнокосите си глави. От другата страна на Мерис седеше Джослин Феърчаилд, ала Клеъри Фреи и Джейс Лайтууд не се виждаха никъде.
— Дворът на тъмните феи отказва да изпрати свои представител — обяви Джия и го отбеляза върху свитъка пред себе си. След това погледна Кеили над ръба на очилата си. — Какъв отговор ни носиш от Двора на феите? Приемат ли нашите условия?