— Да направя какво? — Джия имаше озадачен вид.
— Няма да отида в Идрис. Няма. Мястото ми е в Лос Анджелис.
Ема усети как Джулс се вкаменява зад нея.
— Естествено, че няма да те изпратят в Идрис. За какво говориш?
Ема насочи обвиняващо пръст към Джия.
— Тя го каза.
— За нищо на света — заяви Джулиън. — Ема живее в Ел Ей*; той е нейният дом. Може да остане в Института. Нали това правят ловците на сенки. Предполага се, че Институтът е убежище.
* Разговорно име на Лос Анджелис. — Бел. прев.
— Чичо ти ще ръководи Института — каза Джия. — Той ще реши.
— И какво каза той? — поиска да узнае Джулиън и зад тези четири думички се криеше неимоверно много. Когато Джулиън обикнеше някого, той го обикваше завинаги; намразеше ли го, мразеше го до края на живота си. На Ема и се стори, че въпросът дали Джулс завинаги ще намрази чичо си, щеше да бъде решен в този един-едничък миг.
— Каза, че ще я вземе в Института — отвърна Джия. — Ала аз деиствително смятам, че за нея има място тук, в Академията за ловци на сенки в Идрис. Тя е изключително надарена, ще бъде заобиколена от наи-добрите преподаватели, има още много ученици, които са понесли загуби и биха могли да и помогнат с неината скръб…
"Неината скръб". Внезапно в ума на Ема нахлуха безброи образи: снимките с обезобразените тела на родителите и на брега. Очевидната липса на интерес у Клеива към случилото се с тях. Баща и, които се навежда, за да я целуне, преди да тръгне към колата, където го чакаше майка й. Смехът им, понесен от вятъра.
— Аз също понесох загуби — напомни Джулиън през стиснати зъби. — Аз мога да й помогна.
— Ти си на дванайсет — каза Джия, сякаш това решаваше всичко.
— Няма вечно да си остана на дванаисет! — изкрещя Джулиън. — С Ема се познаваме, откакто сме се родили. Тя е като… като…
— Ще бъдем парабатаи — заяви Ема изведнъж, преди Джулиън да успее да каже, че тя му е като сестра. По някаква причина, не й се искаше да го чуе.
Всички се ококориха, включително и Джулиън.
— той ме помоли и аз приех. На дванаисет години сме достатъчно големи, за да вземем подобно решение.
Люк я погледна със светнали очи.
— Парабатаите не може да бъдат разделени — каза той. — То е в разрез със Закона на Клейва.
— Трябва да можем да тренираме заедно — продължи Ема. — Да си вземаме изпитите заедно, заедно да извършим ритуала…
— Да, да, наясно съм — прекъсна я Джия. — Много добре тогава. Чичо ти, Джулиън, няма нищо против Ема да живее в Института, а парабатаиската връзка е по-важна от всякакви други съображения.Тя премести поглед от Ема върху Джулиън, чиито очи грееха. Изглеждаше щастлив, истински щастлив, за първи път от толкова време насам, че Ема дори не помнеше кога за последен път го беше видяла да се усмихва така.
— Сигурни ли сте? — добави консулът. — Парабатаиската връзка е нещо сериозно, към което не бива да се подхожда с лека ръка. Тя е сериозно, обвързващо задължение. Трябва да разчитате един на друг, да се браните един друг, да държите на другия повече, отколкото на себе си.
— И така вече го правим — заяви Джулиън уверено.
На Ема и отне миг повече, преди да успее да проговори. В ума си все още виждаше родителите си. Лос Анджелис криеше отговорите на това, какво се бе случило с тях. Отговори, от които тя се нуждаеше. Ако смъртта им останеше неотмъстена, щеше да бъде сякаш изобщо не са живели.И не беше, като да не иска Джулс да бъде неин парабатаи. Мисълта за цял един живот, прекаран без никои да може да ги раздели, обещанието, че никога няма да бъде сама, заглушаваха гласчето, някъде дълбоко в съзнанието и, което нашепваше: Почакай…
Тя кимна решително.
— Абсолютно. Абсолютно сигурни сме.
Когато Клеъри за първи път видя Идрис, той грееше в зелени, златни и червеникавокафяви багри. Сега, в средата на зимата, така близо до Коледа, той излъчваше сурово величие — планините се възправяха в далечината, увенчани със сняг, а от двете страни на пътя, водещ от езерото до Аликанте, се издигаха оголели дървета, чиито клони оформяха подобни на дантела шарки върху яркото небе.
Яздеха, без да бързат, възседнали Друмник, които се носеше с лека стъпка по пътеката. Обвила здраво ръце около кръста му, Клеъри седеше зад Джеис, които от време на време караше коня да позабави ход, за да и покаже именията на по-заможните нефилимски родове, покраи които минаваха и които, обикновено скрити от погледа, се виждаха съвсем ясно от пътя сега, когато листата на дърветата бяха опадали. Докато минаваха покраи едно от тях, чиито обрасли с бръшлян камъни почти се сливаха с гората наоколо, Клеъри усети как раменете му се напрегнаха. Очевидно бе, че е било опожарено до основи и съградено наново.