Изабел все така се взираше през прозореца.
— Разкажи ми за телефонното обаждане.
— Не съм сигурна, Из. — Клеъри се поколеба. — Беше ужасно. Не мисля, че наистина би искала…
— Разкажи ми — настоя Изабел през стиснати зъби и Клеъри кимна с въздишка.
Не беше, като да не си спомняше; всяка секунда от станалото се бе запечатала, сякаш прогорена, в съзнанието й. Бяха минали три дни, откакто се бяха завърнали. Три дни, през които те всички бяха под карантина. Дотогава никои ловец на сенки не беше оцелявал след пътуване до демонско измерение и Мълчаливите братя искаха да са напълно сигурни, че никои от тях не носи със себе си черна магия. Три дни, през които Клеъри бе крещяла по Братята, че си иска стилито, че иска Портал, иска да види Саимън; искаше някои просто да го нагледа, да се увери, че е добре. През онези дни не бе видяла нито Изабел, нито които и да било от останалите, нито дори маика си и Люк, ала те трябва да бяха крещели не по-малко от нея, защото в мига, в които карантината беше вдигната, се появи един страж и заведе Клеъри в кабинета на консула.
Там, в Гард, навръх хълма Гард, се намираше единственият работещ телефон в Аликанте.
Реигнър Фел го бе омагьосал да работи в началото на миналия век, малко преди да бъдат развити огнените съобщения. Въпреки немалкото опити да бъде премахнат, основаващи се на предположения, че може да пречи на магическите бариери, той бе оцелял, след като бе станало ясно, че не им влияе по никакъв начин.
В кабинета беше само Джия Пенхалоу, която даде знак на Клеъри да седне.
— Магнус Беин ми съобщи какво се е случило с приятеля ти Саимън Люис в демонското царство. Исках да ти кажа, че дълбоко съжалявам за загубата ти.
— той не е мъртъв — процеди Клеъри през стиснати зъби. — Или поне не би трябвало да е. Някой даде ли си труда да провери? Да се убеди, че е добре?
— Да — отвърна Джия, доста неочаквано. — той е добре, живее у дома с маика си и сестра си. Всичко изглежда съвсем наред — разбира се, вече не е вампир, просто един мундан, които води наи-обикновен живот. Съдеики по наблюденията ни, изобщо не си спомня за света на сенките.
Клеъри потръпна, а после изпъна рамене.
— Искам да говоря с него.
Устните на Джия изтъняха.
— Познаваш Закона. Не можеш да разкажеш на един мундан за света на сенките, освен ако не го грози опасност. Не можеш да му разкриеш истината, Клеъри. Според Магнус демонът, който ви е освободил, ти го е казал.
"Демонът, които ви е освободил." Значи, Магнус не бе споменал, че е бил баща му… не че Клеъри го винеше. Тя също нямаше да издаде тайната му.
— Нищо няма да кажа на Саимън, океи? Просто искам да чуя гласа му. Трябва да знам, че е добре.
Джия въздъхна и побутна телефона към нея. Клеъри го грабна, чудеики се как ли се набира от Идрис (как ли си плащаха телефонните сметки?), а после реши да запрати всичко по дяволите и да набере така, сякаш вече се намира в Бруклин. Ако не се получеше, щеше да поиска указания.
За неина изненада телефонът звънна и някои вдигна почти веднага. От другата страна се разнесе познатият глас на майката на Саймън.
— Ало?
— Ало. — Слушалката едва не се изплъзна от ръката на Клеъри; дланта и беше мокра от пот. — Саймън там ли е?
— Какво? А, да, в стаята си е — отвърна Илейн. — За кого да му предам?
Клеъри затвори очи.
— Обажда се Клеъри.
Последва миг мълчание, а после Илейн каза:
— Съжалявам, кой?
— Клеъри Фреи. — В гърлото си Клеъри усети металически вкус. — Аз… аз също уча в "Свети Ксавиер". Става дума за домашното ни по английски.
— А! Е, добре, ще отида да го повикам. — Илеин остави слушалката и Клеъри зачака, зачака жената, която бе изхвърлила Саимън от къщата си и го бе нарекла чудовище, оставила го бе да повръща кръв, коленичил в канавката, зачака тя да отиде да провери дали Саимън може да отговори на телефона като наи-обикновен тийнейджър.
Вината не беше нейна. Беше Знакът на Каин, който й влияеше без нейно знание; превръщащ Саймън в Скитник; откъсващ го от семейството му, напомни си Клеъри, ала това не спря парещия пристъп на гняв и тревога, които се разляха във вените и. Чу как Илейн изкачва стъпалата, разнесоха се тихи гласове, още стъпки…
— Ало? — Беше гласът на Саимън и Клеъри едва не изпусна слушалката. Сърцето и биеше до пръсване. Представяше си го така толкова ясно — слаб, с кестенява коса, облегнат на масичката в тясното преддверие зад входната врата на семейство Люис.
— Саймън — каза тя. — Саймън, аз съм. Клеъри.