Ема погледна към Джулиън. Седеше с изпънат гръб, а гърдите му се повдигаха и спускаха, сякаш беше тичал. Тя протегна ръка и написа върху дланта му: К-А-К-В-О И-М-А?
— Нали чу Хелън — тихо каза той. — Разчита на мен да се грижа за тях. Дру, Тави, Ливи, Таи. Общо взето, цялото ми семеиство. Аз ще бъда… аз съм на дванаисет години, Ема, и ще имам четири деца.
Ема трескаво започна да пише: Н-Е Н-Я-М-А…
— Не е нужно да го правиш — прекъсна я той. — Не е, като да имаме родители, които биха могли да ни чуят.
Необикновено горчиви думи за Джулс и Ема преглътна мъчително.
— Знам — каза тя наи-сетне. — Но ми харесва с теб да си имаме таен език. Така де, с кого друг бихме могли да говорим за това, ако не един с друг?
Джулиън се облегна тежко на таблата и обърна лице към нея.
— Истината е, че изобщо не познавам чичо Артър. Виждал съм го само по празниците. Вярно, Хелън твърди, че го познава и че е страхотен, и какво ли не, но те са мои братя и сестри. Аз ги познавам. той — не. — Джулс сви ръце в юмруци. — Аз ще се грижа за тях. Ще направя така, че да имат всичко, от което се нуждаят, и никога вече да не им бъде отнето каквото и да било.
Ема посегна към ръката му и този път той и я подаде, притворил очи, докато тя пишеше от вътрешната страна на китката му с показалец.
Щ-Е Т-И П-О-М-О-Г-Н-А.
Джулс й се усмихна, ала Ема виждаше тревогата в очите му.
— Знам го. — той протегна ръка и я сложи върху неината. — Знаеш ли какво бе последното, което Марк ми каза, преди да ни го отнемат? — попита той и се облегна на таблата. Изглеждаше напълно изтощен. — Каза: "Остани с Ема". Така че ще останем заедно. Защото именно това правят парабатаите.
Ема имаше чувството, че някои изтръгна въздуха от дробовете и. Парабатаи. Това беше голяма дума… за ловците на сенки — една от наи-големите, съдържаща в себе си някои от наи-силните чувства, които би могъл да изпита човек, наи-значимото обвързване с друг човек, в което не ставаше дума за романтична любов или брак.
Когато се върнаха в къщата, бе искала да му каже, че нещо повече от желанието да бъде негов парабатаи я бе накарало да нахлуе в кабинета на консула с думите, че двамата ще станат парабатаи. Кажи му — подтикваше я тихо гласче в главата и. — Кажи му че го направи, защото на всяка цена трябваше да останеш в Лос Анджелис; кажи му че го направи, защото трябва да си там, за да откриеш какво се е случило с родителите ти. Да отмъстиш за тях.
— Джулиън — меко каза Ема, ала той не помръдна. Очите му бяха затворени, дългите му ресници докосваха бузите. Лунните лъчи, които струяха през прозореца, го обгръщаха в бяло и сребърно. Чертите на лицето му вече бяха започнали да се изострят, да губят мекотата на детството. Изведнъж Ема съвсем ясно си представи как ще изглежда, когато порасне, по-висок и по-едър, един възмъжал Джулиън. Щеше да бъде красив, помисли си тя; момичетата ужасно щяха да си падат по него и една от тях завинаги щеше да и го отнеме, защото Ема бе неговият парабатаи и това означаваше, че вече не може да бъде едно от тези момичета. Никога не би могла да го обича по този начин.
Джулс измърмори нещо и се раздвижи в неспокоиния си сън. Ръката му бе протегната към нея, пръстите му почти докосваха рамото и. Ръкавът му се бе вдигнал до лакътя и пръстът на Ема внимателно се плъзна по голата му кожа, бледа и нежна, все още небелязана от никакви знаци.
Т-О-Л-К-О-В-А С-Ъ-Ж-А-Л-Я-В-А-М Д-Ж-У-Л-С, написа тя, а после се облегна назад, затаила дъх, ала той не го усети и не се събуди.
Епилог
Красотата на безброй звезди
Май, 2008 г.
Във въздуха започваше да се долавя първият топъл полъх на лятото — ярко и горещо, слънцето огряваше ъгъла на Каръл Стриит и Шесто Авеню, дърветата, които се издигаха от двете страни на уличката с ниски блокове, се бяха покрили с пищни зелени корони.
Клеъри бе свалила лекото си яке, докато идваше от метрото и сега стоеше по дънки и потниче срещу входа на училището "Свети Ксавиер" и гледаше как вратите се отварят и учениците се изсипват навън.
Изабел и Магнус се бяха облегнали на едно дърво срещу нея; Магнус — облечен в кадифено яке и дънки, а Изабел — с къса сребриста парти рокличка, която разкриваше знаците и. Клеъри предполагаше, че и неините знаци се виждат — по ръцете и, върху непокрития от потничето и корем, както и на тила и. Някои от тях — постоянни, други — временни. Всички те я бележеха като различна — не само от учениците, които се мотаеха около входа на училището и си казваха довиждане за деня, правеха планове за разходка в парка или за среща на кафе по-късно в "Джава Джоунс", а и от момичето, което бе някога. Онова момиче, което някога бе едно от тях.