Теса докосна перлената гривна около китката си, а после лицето му, с нежни, пълни с обожание пръсти.
— Е, какъв е сега? — прошепна тя. — Щастлив, изпълнен с копнеж, тъжен или самотен? Не ми казвай, че е самотен. Защото ти несъмнено знаеш. Винаги си знаел.
— той е щастлив, Теса. Изпълва го радост да ни вижда заедно така, както и аз винаги се радвах да ви видя заедно. — той се усмихна с онази усмивка, която съдържаше цялата истина на света, и пръстите им се откъснаха, когато се облегна назад. Две фигури се приближаваха към масата им — висока червенокоса жена и момиче със зелени очи и същата червена коса.
— И като стана дума за миналото, мисля, че някой иска да си поговори с теб.
* * *
Клеъри гледаше развеселено Чърч, когато маика и се приближи до нея. Котаракът беше окичен с цял куп миниатюрни сребърни сватбени звънчета и сега, в пристъп на отмъстителна ярост, дъвчеше крака на пианото.
— Мамо — подозрително каза Клеъри. — Какво си намислила?
Майка й я помилва по косата, по лицето й се четеше обич.
— Искам да се запознаеш с някого — каза тя и улови ръката й. — Време е.
— Време? Време за какво?
Без да се съпротивлява особено, Клеъри се остави да я отведат до една маса с бяла покривка в ъгъла на шатрата. Там седеше момичето с кестенява коса, което бе видяла по-рано. То вдигна глава при появата на Клеъри, а брат Закарая се изправи от мястото си до нея, усмихна се меко на Клеъри и отиде да поговори с Магнус, които бе влязъл в шатрата, държейки Алек за ръка.
— Клеъри — каза Джослин. — Запознай се с Теса.
* * *
— Изабел.
Изабел, която се бе облегнала на пианото, унесена в музиката на Джейс (и тихите звуци от гризящия дървото Чърч), вдигна глава. Музиката и напомняше за детството и, за Джеис, прекарващ часове в музикалната стая, изпълващ Института с водопад от ноти.
Беше Саимън. В шатрата беше топло и той бе разкопчал дънковото си яке; бузите му — зачервени от горещина и смущение. Имаше нещо странно в това — един Саимън, които се изчервяваше, на когото му беше студено и топло, които израстваше… и се отдалечаваше от нея.
В тъмните му очи, когато се спряха върху нея, имаше любопитство; любопитство и мъничко разпознаване, ала то не беше пълно. Не беше начинът, по които я гледаше преди, изпълнен с копнеж и сладка болка, и усещането, че има някои, които я вижда — нея, Изабел; онази, Изабел, която тя показваше на света, и онази, която оставаше скрита в сенките, където малцина можеха да я видят.
Някога Саймън бе един от малцината. А сега беше… нещо друго.
— Изабел — повтори той и Изабел усети как Джейс и хвърля любопитен поглед, докато ръцете му се носеха по клавишите на пианото. — Ще танцуваш ли с мен?
Тя въздъхна и кимна.
— Е, добре — каза и го остави да я отведе на дансинга. На токчета тя беше висока колкото него и очите им бяха на едно и също ниво. Зад очилата, неговите имаха все същия цвят на тъмно кафе.
— Казаха ми — започна той и се прокашля. — Или поне усещам, че двамата с теб…
— Недеи — прекъсна го Изабел. — Не говори за това. Ако не си спомняш, не искам да го чуя.
Една от ръцете му почиваше върху рамото и, другата — на кръста и. Кожата му бе топла до нейната, не хладна, каквато Изабел си спомняше, излъчването му — така човешко, уязвимо.
— Само че аз искам да си спомня — каза той и Изабел се сети колко обичаше да спори; това поне не се беше променило. — Спомням си част от него… не е, като да не знам коя си, Изабел.
— Наричаше ме Изи. — Изведнъж тя се почувства ужасно уморена. — Изи, не Изабел.
Саймън се приведе към нея и тя почувства дъха му в косата си.
— Изи — каза той. — Спомням си как те целувам.
Тя потрепери.
— Не, не си спомняш.
— Да, спомням си. — Ръцете му се плъзнаха по гърба и, докосваики онова местенце точно под лопатките, от което тя винаги потреперваше. — Минаха месеци — каза той с нисък глас. — И нищо не беше както трябва. Непрекъснато имах чувството, че нещо липсва. Сега знам, че е било това, всичко това, но също така и ти. През деня не си спомнях, ала нощем те сънувах, Изабел.
— Сънувал си ни?
— Само теб. Момичето с тъмни-тъмни очи. — той докосна краичеца на косата и с нежни пръсти. — Магнус твърди, че съм бил герои. И по лицето ти виждам, че когато ме погледнеш, ти търсиш него. Героят, когото си познавала и които е направил велики неща. Аз не помня как съм извършил всички онези неща. Не съм сигурен дали заради това вече не съм герои. Но бих искал да се опитам отново да стана онзи човек. Онзи, които те целува, защото го е заслужил. Стига да си достатъчно търпелива, за да ме оставиш да опитам.
Това бяха толкова саймъновски думи. Изабел вдигна очи към него и за първи път, когато в гърдите й лумна надежда, тя не се опита да я потуши.