— Да — отвърна Теса. — Двамата се познаваме много отдавна. Имахме уговорка да се срещане всяка година в началото на януари. Този път, когато се появи, за мое огромно изумление, той беше смъртен.
— И ти не си имала представа, преди да го видиш? Аз бих го убила.
Теса се усмихна широко.
— Е, това би обезсмислило всичко. А и мисля, че не е бил сигурен как ще го посрещна като смъртен, след като самата аз съм безсмъртна. — Изражението и напомняше на Клеъри за Магнус, тези очи, видели да минават толкова години, насред едно така младо лице, и навяха мисли за скръб, прекалено дълбока и прекалено вкаменяваща, за да може да бъде разбрана от онези, които познаваха единствено краткия човешки живот. — той ще остарее и ще умре, а аз ще си остана такава, каквато съм. Но той е живял дълго, по-дълго от повечето хора, и ме разбира. Нито той, нито аз сме на годините, на които изглеждаме. И се обичаме. Това е наи важното.
Теса затвори очи и за миг изглеждаше така, сякаш се бе отдала на музиката, заливаща я като вода.
— Имам нещо за теб — каза тя, когато отново отвори очи… сиви, с цвят на дъжд. — За двама ви — за теб и за Джеис. — Тя извади нещо от джоба си и го подаде на Клеъри. Беше малка сребърна халка — семеен пръстен, върху които проблясваха гравирани птици в полет. — Някога принадлежеше на Джеимс Херондеил. Истински пръстен на рода Херондеил, много, много стар. Ако Джейс реши, че иска да бъде Херондейл, той би трябвало да е негов.
Клеъри пое пръстена — ставаше на палеца й.
— Благодаря ти. Макар че и сама можеш да му го дадеш. Може би е настъпил моментът да говориш с него.
Теса поклати глава.
— Виж колко е щастлив. Сега той решава кои е и кои иска да бъде, и открива радост в това. Нека му дадем още мъничко време, в което да бъде щастлив по този начин, преди на плещите му да легне нов товар. — Теса взе нещо, което почиваше на стола до нея, и го подаде на Клеъри. Беше копие от Кодекса на ловците на сенки, подвързан в синьо кадифе. — За теб. Сигурна съм, че си имаш свое копие, ала това ми бе много скъпо. На корицата има надпис… виждаш ли? — Тя обърна книгата така, че Клеъри да види златните думи, отпечатани върху кадифето.
— Свободно служим, както и свободно любим* — прочете Клеъри на глас, а после вдигна поглед към Теса. — Благодаря ти. Прекрасен е. Сигурна ли си, че можеш да се разделиш с него?
* "Изгубеният рай", Джон Милтън; превод Александър Шурбанов. — Бел. прев.
Теса се усмихна.
— Родът Феърчаилд също ми е скъп — каза тя, — твоята червена коса и упоритостта ти ми напомнят за хора, които някога обичах. Клеъри. — Тя се приведе през масата, така че нефритеният и медальон се люшна. — Изпитвам близост и с теб, която също е изгубила и брат, и баща. Знам, че са те преценявали и говорили за теб като дъщерята на Валънтаин Моргенстърн, а сега — като сестрата на Джонатан. Винаги ще има хора, които ще ти казват коя си, въз основа на името ти или кръвта във вените им. Не им позволяваи да решават вместо теб. Реши го сама. — Теса погледна към Джеис, чиито пръсти все така танцуваха по клавишите. Светлината от свещите блещукаше като звезди в косата му и караше кожата му да сияе. — Тази свобода не е подарък, тя е рождено право. Надявам се с Джейс да я използвате.
— Звучиш толкова сериозно, Теса. Не я плаши. — Беше Закарая, които се бе приближил и стоеше зад стола на Теса.
— Не я плаша — разсмя се тя; беше отметнала глава назад и Клеъри се запита дали и тя изглежда по този начин, когато съзерцава Джеис. Надяваше се да е така. Това бе сигурен, щастлив поглед, поглед на човек, които е уверен в любовта, която дава и която получава. — Просто я съветвах.
— Звучи ужасяващо. — Странно бе как гласът на Закарая едновременно приличаше и се различаваше от телепатичния му глас, които Клеъри бе чувала в главата си… истинският имаше по-силен британски акцент от този на Теса. В него имаше и смях, когато протегна ръце и помогна на Теса да се изправи. — Боя се, че трябва да си вървим; очаква ни дълго пътуване.
— Къде отивате? — попита Клеъри, стиснала внимателно Кодекса в скута си.
— Лос Анджелис — отвърна Теса и Клеъри си спомни думите и, че семеиство Блекторн бе едно от тези, към които проявявала особен интерес. На Клеъри и беше приятно да го чуе. Знаеше, че Ема и останалите живеят в Института заедно с чичото на Джулиън, ала мисълта да имат някои специален, които да бди над тях, като ангел хранител, й действаше успокоително.
— Радвам се, че се запознахме — каза Клеъри. — Благодаря ти. За всичко.
Теса се усмихна лъчезарно и потъна в тълпата с думите, че отива да се сбогува с Джослин. Закарая взе палтото си и нейния шал, под любопитния поглед на Клеъри.