Скръбта по лицата им прониза Клеъри дълбоко в сърцето. Тя си помисли за уменията си с руните и и се прииска да можеше да създаде такава, която да намали болката от понесената загуба. Съществуваха траурни руни, ала те служеха само за да почетат мъртвите, точно както руните за любов бяха като венчалните халки при хората и символизираха връзките на любовта. Не можеше да накараш някои да те заобича с помощта на руна, така както не можеше да уталожиш скръбта си с руна. Толкова много магии, помисли си Клеъри, но нищо, което да излекува разбитото сърце.
— Джулиън Блекторн — каза Джия Пенхалоу и гласът и беше мек. — Пристъпи напред, ако обичаш.
Джулиън преглътна и кимна. След това подаде момченцето, което държеше, на по-голямата си сестра и излезе напред, а погледът му се стрелкаше около подиума. Очевидно търсеше някого. Раменете му тъкмо бяха започнали да увисват, когато една друга фигура се покачи на подиума. Момиче, също на около дванаисет години с гъста тъмноруса коса, която падаше около раменете и. Носеше дънки и тениска, която не и беше съвсем по мярка, и беше навела глава, сякаш не можеше да понесе погледите на толкова много хора върху себе си. Очевидно бе, че не иска да е тук — върху подиума, а може би дори и в Идрис — но в мига, в които я видя, Джулиън сякаш се отпусна. Ужасеното му изражение се стопи, когато момичето застана до Хелън, все така, без да вдига глава, извърнато от тълпата.
— Джулиън — каза Джия със същия мил глас. — Ще направиш ли нещо за нас? Ще вземеш ли Меча на смъртните?
Клеъри се изпъна на мястото си. Тя също бе държала Меча на смъртните в ръцете си; почувствала бе тежестта му. Студът, които се впиваше като кукички в кожата ти и изтръгваше истината от теб. Не можеше да лъжеш, докато държиш Меча на смъртните, ала истината, дори да бе истина, която искаш да изречеш, беше агония.
— Не могат… — прошепна тя. — Той е още дете…
— той е наи-големият от децата, спасили се от Института в Лос Анджелис — обясни Джейс съвсем тихичко. — Нямат избор.
Джулиън кимна и слабичките му рамене се изпънаха.
— Ще го взема.
Тогава Робърт Лаитууд слезе до масата, взе Меча и се върна при Джулиън. Контрастът между тях беше почти комичен — едрият мъж с масивни гърди и слабичкото рошаво момче.
Джулиън вдигна ръка и пое Меча. В мига, в които пръстите му се сключиха около дръжката, той потрепери — вълна на болка, която бързо бе потисната. Русокосото момиче направи крачка към него и Клеъри зърна изражението на необуздан гняв върху лицето й за миг, преди Хелън да я улови и дръпне назад.
Джия коленичи. Странна гледка беше: момчето с Меча в ръце, от едната му страна — консулът с одежди, разстлали се около нея, а от другата — инквизиторът.
— Джулиън. — Въпреки че беше нисък, гласът на Джия се разнесе из цялата зала. — Можеш ли да ни кажеш кой стой на този подиум заедно с теб?
С ясен момчешки глас Джулиън отговори:
— Вие. Инквизиторът. Семеиството ми — сестра ми Хелън, Тиберии и Ливия, Друзила и Тави. Октавиан. Както и най-добрата ми приятелка Ема Карстерс.
— И те бяха с теб, когато Институтът беше нападнат?
Джулиън поклати глава.
— Не и Хелън. Тя беше тук.
— Можеш ли да ни разкажеш какво видя, Джулиън? Без да пропуснеш нищо.
Джулиън преглътна. Беше пребледнял и Клеъри съвсем ясно си представи
болката, която изпитваше, тежестта на Меча в ръцете му.
— Беше следобед — започна той. — Тренирахме в залата за обучение. Катерина ни преподаваше. Марк наблюдаваше отстрани. Родителите на Ема бяха на рутинна обиколка на брега. Изригна светлина; аз си помислих, че е светкавица или фоиерверки. Ала… не беше. Катерина и Марк ни оставиха и слязоха на долния етаж. Казаха ни да чакаме в залата.
— Ала вие не го направихте — рече Джия.
— Чухме шум от битка. Разделихме се — Ема тръгна да доведе Друзила и Октавиан, а аз отидох в кабинета заедно с Ливия и Тиберии, за да се обадя на Клеива. За да се доберем до там, трябваше да се промъкнем покраи главния вход. И тогава го видях.
Него?
— Знаех, че е ловец на сенки и едновременно с това — не е. Носеше червен плащ, покрит с руни.
— Какви руни?
— Не ги разпознах, но нещо с тях не беше наред. Не бяха като руните от Сивата книга. Почувствах се зле, докато ги гледах. той отметна качулката си — имаше бяла коса и аз си помислих, че е стар. А после осъзнах, че е Себастиан Моргенстърн. Държеше меч.
— Можеш ли да го опишеш?
— Сребърен, с черни звезди по острието и дръжката. той го извади и… — Дъхът на Джулиън пресекна и Клеъри почти можеше да усети ужаса му от спомена, борещ се с принудата да го каже, да го преживее наново. Беше се привела напред, стиснала ръце в юмруци и почти не усещаше, че ноктите и се забиват в дланите. — Опря го в гърлото на баща ми — продължи Джулиън. — Със Себастиан имаше и други. Те също бяха облечени в червено…