— Ловци на сенки? — попита Джия.
— Не знам. — На Джулиън сякаш не му достигаше дъх. — Някои носеха черни плащове. Други бяха в боино облекло, само че — червено. Никога не съм виждал червено боино облекло. Имаше жена с кестенява коса и тя държеше чаша, която приличаше на Бокала на смъртните. Накара баща ми да пие от нея. той се строполи на земята, пищейки. Чух, че брат ми също крещи.
— Кой брат? — попита Робърт Лайтууд.
— Марк — отвърна Джулиън. — Видях ги как влизат в преддверието и тогава Марк се обърна и ни извика да изтичаме на втория етаж и да бягаме. Паднах на наи горното стъпало и когато погледнах надолу, те се бяха скупчили около него… — От гърдите на Джулиън се откъсна задавен звук. — А баща ми се беше изправил и неговите очи също бяха черни, и той също тръгна към Марк, като останалите, сякаш изобщо не го познаваше…
Гласът на Джулиън се прекърши в същия миг, в които русото момиче се отскубна от ръцете на Хелън и се втурна напред, хвърляики се между Джулиън и консула.
— Ема! — Хелън пристъпи напред, ала Джия вдигна ръка, даваики и знак да си остане на мястото.
Ема беше пребледняла и с мъка си поемаше въздух. Клеъри си помисли, че никога не бе виждала толкова много гняв, заключен в толкова мъничко тяло.
— Оставете го на мира! — изкрещя Ема и разпери ръце, сякаш, за да скрие Джулиън зад себе си, макар да беше с цяла глава по-ниска от него. — Това е истинско изтезание! Оставете го на мира!
— Всичко е наред, Ема — каза Джулиън, макар че сега, когато бяха престанали да го разпитват, лицето му бе започнало да си възвръща цвета. — Трябва да го направят.
Тя се обърна към него.
— Не, не трябва. Аз също бях там. Видях какво се случи. Направете го на мен. — Тя протегна ръце, сякаш молеше да сложат Меча в тях. — Аз съм тази, която прониза Себастиан в сърцето. Аз съм тази, която видя как той не умря. Мен трябва да разпитвате!
— Не — започна Джулиън, ала мекият глас на Джия го прекъсна:
— Ема, ние ще разпитаме и теб. След него. Мечът причинява болка, но няма да го нарани…
— Престанете — заяви Ема. — Достатъчно.
И тя се обърна към Джулиън, които здраво стискаше Меча. Очевидно бе, че няма никакво намерение да и го даде. Поклати глава в същия миг, в които тя сложи ръце върху неговите, така че сега двамата държаха Меча заедно.
— Аз пронизах Себастиан. — Гласът на Ема прокънтя в залата. — А той извади камата и се разсмя. Каза: "Жалко, че няма да останеш жива. За да съобщиш на Клеива, че Лилит ми е вдъхнала безпределна сила. Навярно Славния би могъл да ме убие. Колко жалко за нефилимите, че вече не могат да поискат услуга от Небето, а никое от жалките оръжия, които биха могли да изковат в Елмазената цитадела, не е в състояние да ме нарани сега".
По тялото на Клеъри пробяга тръпка. В думите на Ема чуваше Себастиан и почти можеше да го види, застанал пред нея. От редиците на Клеива се надигна говор и удави онова, което Джейс й каза.
— Сигурна ли си, че го улучи в сърцето? — Черните вежди на Робърт се сключиха.
Джулиън бе този, който отговори.
— Ема никога не пропуска целта. — Звучеше така, сякаш току-що го бяха обидили.
— Знам къде се намира сърцето. — Ема се отдръпна от Джулиън и хвърли на консула и инквизитора поглед, пълен с гняв, дори нещо повече — с оскърбление. — Но не мисля, че вие го знаете.
При тези думи гласът и се извиси, а после тя се обърна и слезе тичешком от подиума, като практически смушка Робърт с лакти, докато минаваше покраи него. Изчезна през вратата, през която бе дошла, и Клеъри чу дъха си да излиза със свистене между зъбите — никои ли нямаше да я последва? Джулиън очевидно искаше да го направи, ала уловен между консула и инквизитора, спъван от тежестта на Меча, той не можеше да помръдне. Хелън се взираше след Ема с изражение на неподправена болка, стиснала в прегръдките си най-малкото момченце, Тави.
И ето че Клеъри беше на крака. Маика и протегна ръка към нея, но тя вече се бе втурнала по наклонената пътека между редиците. Пътеката се превърна в дървени стъпала — Клеъри ги изкачи, изтича покраи консула и инквизитора, покраи Хелън и през страничната врата след Ема.
Едва не събори Еилиин, която се навърташе краи отворената врата, гледаше какво става в залата и се мръщеше. При вида на Клеъри свъсеното и изражение се изпари, отстъпвайки място на изненада.