— Какво правиш?
— Малкото момиче — каза Клеъри, останала без дъх. — Ема. Тя изтича тук.
— Знам. Опитах се да я спра, но тя се откопчи от мен. Просто… — Еилиин въздъхна и погледна към заседателната зала, където Джия отново разпитваше Джулиън. — Тежко им е, на Хелън и останалите. Нали знаеш, че маика им умря само преди няколко години. Единственото, което имат сега, е един чичо в Лондон.
— Означава ли това, че ще изпратят децата в Лондон? — попита Клеъри. — Нали се сещаш? Когато всичко свърши.
Хелън поклати глава.
— Чичо им получи предложение да оглави Института в Лос Анджелис. Според мен се надяват да приеме и да отгледа децата. Не мисля обаче, че все още се е съгласил. Вероятно е в шок. Искам да кажа — изгуби племенника си, брат си… Андрю Блекторн може и да не е мъртъв, но все едно, че е. Дори по-лошо от това. — Гласът на Ейлийн беше горчив.
— Знам — каза Клеъри. — Знам точно какво му е.
Ейлийн я погледна проницателно.
— Предполагам, че наистина знаеш — рече тя. — Просто… Хелън… Ще ми се да можех да направя повече за нея. Разкъсва се от угризения, задето беше тук с мен, а не в Лос Анджелис, когато е бил нападнат Институтът. И наистина се опитва, но просто не може да бъде маика на всички тези деца, чичо им още го няма и освен това — Ема. Ангелът да й е на помощ. Тя си няма никого на този свят…
— Бих искала да поговоря с нея. С Ема.
Еилиин прибра кичур коса зад ухото си и пръстенът на семеиство Блекторн проблесна върху дясната й ръка.
— Отказва да говори с когото и да било, освен с Джулиън.
— Нека опитам — настоя Клеъри. — Моля те.
Ейлийн погледна решителното й изражение и въздъхна.
— Надолу по коридора… първата врата вляво.
Докато крачеше по коридора, които се отдалечаваше от заседателната зала със завои, Клеъри чуваше как гласовете на нефилимите заглъхват зад гърба и. Гладките каменни стени бяха покрити с гоблени, изобразяващи наи-различни славни сцени от историята на ловците на сенки. Първата врата от лявата и страна беше дървена и съвсем простичка. Беше открехната, ала въпреки това Клеъри почука, преди да я отвори, така че да не стресне онзи, който се намираше вътре.
Озова се в простичка стая с дървена ламперия и цял куп различни столове. Клеъри имаше чувството, че се намира в болнична чакалня — във въздуха витаеше същото тежко усещане за място на непостоянство, където хората се разкъсваха от тревога и скръб в една напълно непозната обстановка.
В един от ъглите имаше стол и в него седеше Ема, още по-дребничка, отколкото бе изглеждала отдалече. Носеше само тениска с къс ръкав и по голите и ръце се виждаха знаци. Руната с отвореното око беше върху лявата и ръка (значи, и тя като Джейс бе левачка), която почиваше върху меча, лежащ в скута и. Толкова отблизо, Клеъри видя, че косата и е светлоруса, ала така разрошена и мръсна, че изглеждаше по-тъмна. Изпод оплетените кичури очите на момичето се взираха в нея предизвикателно.
— Какво? — попита то. — Какво искаш?
— Нищо. — Клеъри затвори вратата след себе си. — Просто да си поговорим.
Ема присви очи с подозрение.
— Искаш да използваш Меча на смъртните върху мен? Да ме разпиташ?
— Не. Аз също съм го държала и знам, че е ужасно. Съжалявам, че го използват върху приятеля ти. Смятам, че би трябвало да намерят друг начин.
— Аз смятам, че трябва да му имат доверие — заяви Ема. — Джулиън не лъже.
И тя изгледа Клеъри дръзко, сякаш я предизвикваше да й възрази.
— Разбира се, че не лъже. — Клеъри направи крачка напред… имаше чувството, че се опитва да не подплаши някое диво животинче в гората. — Джулиън е наи добрият ти приятел, нали?
Ема кимна.
— Моят най-добър приятел също е момче. Казва се Саймън.
— Е, къде е той?
Очите на Ема се стрелнаха зад Клеъри, сякаш очакваше Саимън да се материализира там изведнъж.
— В Ню Йорк — отвърна Клеъри. — Страшно ми липсва.
Ема изглеждаше така, сякаш прекрасно я разбира.
— Веднъж Джулиън отиде в Ню Йорк — каза тя. — Много ми липсваше, затова, когато се върна, го накарах да ми обещае, че вече никъде няма да ходи без мен.
Клеъри се усмихна и се приближи до нея.
— Имаш много красив меч — каза и посочи оръжието в скута й.
Изражението на Ема омекна едва забележимо. Тя докосна острието, върху което беше гравирана изящна плетеница от листа и руни. Напречникът беше златен, а върху острието имаше думи: "Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал".
— Беше на баща ми. Предава се от поколение на поколение в рода ни. Известен е — добави тя гордо. — Изработен е много отдавна.