— От същата стомана и закалка като Жоаиоз и Дюрендал — каза Клеъри. — Това са два прочути меча. Знаеш ли кой притежава прочути мечове?
— Кой?
— Героите. — Клеъри коленичи на пода, така че да я погледне в лицето.
Ема се намръщи.
— Аз не съм герой. Не направих нищо, за да спася бащата на Джулиън, нито пък Марк.
— Толкова съжалявам — каза Клеъри. — Знам какво е да видиш как някои, на когото държиш, преминава на страната на Мрака. Как се превръща в някой друг.
Ема поклати глава.
— Марк не премина на страната на Мрака. Отведоха го.
Клеъри се намръщи.
— Отведоха го?
— Не искаха да пие от Бокала заради елфическата му кръв — обясни Ема и Клеъри си спомни думите на Алек, че в семеиното дърво на Блекторн имало някои с елфическо потекло. Сякаш предусетила следващия въпрос на Клеъри, Ема продължи уморено: — Само Марк и Хелън имат елфическа кръв. Имат една и съща маика, но тя ги оставила на господин Блекторн, когато били съвсем малки. Джулиън и останалите имат друга майка.
— О. — Клеъри не искаше да я разпитва твърде много, тъи като не искаше това наранено момиче да си помисли, че тя е поредната възрастна, която гледа на нея просто като на източник на отговори на своите въпроси и нищо друго. — Познавам Хелън. И Марк ли изглежда като нея?
— Да… и двамата имат лекичко заострени уши и светла коса. Никои друг от семеиство Блекторн не е рус. Всички имат кестенява коса, освен Таи, а никои не знае защо той е чернокос. Ливи не е, а те са близнаци. — В лицето на Ема се върна мъничко цвят и по него се появи следа от оживление — очевидно бе, че и е приятно да говори за семейство Блекторн.
— Значи, не са искали Марк да пие от Бокала? — попита Клеъри. Таиничко беше учудена, че Себастиан го е грижа. той никога не беше споделял натрапчивата омраза на Валънтаин към долноземците, макар да не можеше да се каже, че ги харесва. — Може би не действа, ако във вените ти има долноземска кръв.
— Може би — каза Ема.
Клеъри се пресегна и сложи ръката си върху тази на Ема. Ужасяваше се от отговора, но просто трябваше да зададе въпроса.
— Не е превърнал и твоите родители, нали?
— Не… не. — Гласът на Ема трепереше. — Те са мъртви. Не бяха в Института — проучваха съобщение за демонска деиност. Телата им били изхвърлени на брега след атаката. Можех да отида с тях, но предпочетох да остана в Института. Исках да тренирам с Джулс. Само ако бях отишла с тях…
— Ако го беше направила, сега щеше да си мъртва — каза Клеъри.
— Откъде знаеш? — Ала в очите на Ема имаше нещо, което отчаяно искаше да и повярва.
— Виждам колко добър ловец на сенки си — отвърна Клеъри. — Виждам знаците ти. Виждам белезите. И начина, по които държиш меча. Ако ти си толкова способна, мога само да предположа, че родителите ти също са били наистина добри. А нещо, което е в състояние да убие и двамата, със сигурност не е нещо, от което би могла да ги спасиш. — Тя докосна лекичко меча. — Невинаги героите са тези, които печелят. Понякога те губят. Ала продължават да се бият. Не се предават. Именно това ги прави герои.
Ема си пое накъсано дъх в същия миг, в които на вратата се почука. Полуобърната, Клеъри я видя да се отваря, пропускаики светлината отвън… и Джеис. Косата му беше много тъмнозлатиста, очите му — мъничко по-светли. Понякога Клеъри имаше чувството, че може да види огъня в него как огрява очите и кожата, и вените му, как се движи под повърхността.
— Клеъри — каза той.
На Клеъри и се стори как нещо изписука лекичко. Ема стискаше меча си и местеше широко отворени очи между нея и Джейс.
— Съветът свърши — каза той. — И не мисля, че Джия остана особено доволна от начина, по който избяга от там.
— Значи, съм загазила — рече Клеъри.
— Както обикновено. — Усмивката на Джейс отне жилото на думите му. — Всички си тръгваме. Готова ли си?
Клеъри поклати глава.
— Ще се видим у вас. Тогава ще ми кажете какво се е случило на Съвета.
Джейс се поколеба.
— Помоли Еилиин или Хелън да доидат с теб — каза той наи-сетне. — Къщата на консула е малко по-надолу от тази на инквизитора.
И като си закопча якето, той излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.
Клеъри отново се обърна към Ема, която продължаваше да се взира в нея.
— Познаваш Джейс Лайтууд? — каза тя.
— Аз… Какво?
— той е известен. — В гласа на Ема имаше неприкрито изумление. — той е наи добрият ловец на сенки. Най-добрият.
— Приятел ми е — обясни Клеъри, забелязваики, че разговорът беше взел неочакван обрат.
Ема я погледна с превъзходство.