— Той ти е гадже.
— Откъде…
— Видях как те гледа. Освен това всички знаят, че Джейс Лаитууд си има гадже и че тя е Клеъри Феърчайлд. Защо не ми каза името си?
— Ами май не мислех, че ще го знаеш — отвърна Клеъри, леко замаяна.
— Не съм глупава — заяви Ема с раздразнение, което накара Клеъри да изпъне рамене, преди да се разсмее.
— Не, не си. Ти си много умна — съгласи се тя. — И се радвам, че знаеш коя съм, защото искам да знаеш, че можеш да доидеш да говориш с мен винаги когато пожелаеш. Не само за случилото се в Института… за всичко. Можеш да говориш и с Джейс. Искаш ли да ти обясня къде ще ни намериш?
Ема поклати глава.
— Не — каза тя; гласът и отново беше омекнал. — Знам къде е къщата на инквизитора.
— Добре. — Клеъри сключи ръце, наи-вече за да си попречи да ги протегне и да прегърне момичето. Не смяташе, че на Ема това щеше да и хареса особено. Клеъри се обърна към вратата.
— Ако си гаджето на Джейс Лаитууд, би трябвало да имаш по-добър меч — каза неочаквано Ема и Клеъри сведе поглед към старото оръжие, което беше взела от Ню Йорк и което беше окачила на кръста си тази сутрин.
— Този не е ли добър? — попита тя, слагайки ръка на дръжката.
Ема поклати глава.
— Ни най-малко.
Каза го толкова сериозно, че Клеъри се усмихна.
— Благодаря за съвета.
4
По-тъмни от злато
Когато Клеъри почука на вратата на инквизитора, й отвори Робърт Лайтууд.
За миг тя замръзна на мястото си, без да е сигурна какво да каже. Никога не бе разговаряла с осиновителя на Джеис, почти не го познаваше. той беше просто сянка на заден план, обикновено застанал зад Мерис, с ръка на стола и. Беше едър, тъмнокос мъж с грижливо оформена брада. Не можеше да си представи, че е бил приятел на баща и, макар да знаеше, че е бил един от Кръга на Валънтаин. Лицето му беше набраздено от твърде много бръчки, а линията на челюстта му беше прекалено строго стисната, за да може да си го представи млад.
Когато я погледна, Клеъри видя, че очите му са много тъмносини, толкова, че досега тя винаги ги беше мислила за черни. Изражението му не се промени; Клеъри почти можеше да усети как от него струи неодобрение. Подозираше, че не само Джия беше недоволна, задето беше изтичала по този начин след Ема.
— Ако търсиш децата ми, те са на горния етаж — бе всичко, което той каза. — Най-горния етаж.
Клеъри мина покраи него и се озова в невероятно внушителна стая. Къщата, официално отредена за инквизитора и неговото или неиното семеиство, беше величествена построика с високи тавани и масивни, скъпи на вид мебели. Беше достатъчно просторна, за да има вътрешни сводове, внушително стълбище и огромен полилеи, които се спускаше от тавана и грееше с магическа светлина. Клеъри се зачуди къде ли е Мерис и дали това място й харесва.
— Благодаря — каза тя.
Робърт Лаитууд сви рамене и потъна в сенките без дума повече. Клеъри пое по стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Мина през няколко площадки, преди да достигне наи-горния етаж, които се намираше на върха на стръмна таванска стълба, отвеждаща до коридор. Една врата надолу по коридора беше полуотворена и Клеъри чу гласове от другата й страна.
Почука по навик и прекрачи прага. Стените на таванската стаичка бяха боядисани в бяло; в ъгъла имаше масивен гардероб, чиито врати бяха отворени — дрехите на Алек (практични и малко поопърпани) висяха в едната му част, а тези на
Джейс (черни и сиви, и добре запазени) — в другата. Грижливо сгънато, бойното им облекло почиваше на пода.
Клеъри почти се усмихна; и сама не бе сигурна защо. Имаше нещо умилително в това, как Алек и Джейс делят една стая. Зачуди се дали и те не могат да заспят до късно през нощта, потънали в приказки, както правеха тя и Саймън.
Алек и Изабел бяха кацнали на перваза и зад гърба им Клеъри виждаше багрите на залеза, искрящи във водата на канала под тях. Джейс се беше опънал върху едно от тесните легла, тръснал предизвикателно ботуши върху кадифената покривка.
— Според мен имат предвид, че не могат просто да чакат Себастиан да нападне някои друг Институт — тъкмо казваше Алек. — То би било равносилно на това, да се крием. Ловците на сенки не се крият.
Джейс потри буза в рамото си; изглеждаше уморен, бледата му коса беше разчорлена.
— Ужасно прилича на криене — отвърна той. — Себастиан е там някъде, ние сме тук. Обградени с двоина защита. Всички Институти — опразнени. Без никои, който да брани света от демони. Кой ще пази пазителите?*
* Известна латинска фраза, приписвана на римския поет Ювенал. — Бел. прев.