Алек въздъхна и потърка лицето си с ръка.
— Да се надяваме, че няма да е задълго.
— Трудно е да си представи човек какво ще се случи — каза Изабел. — Свят без ловци на сенки. Навсякъде демони. Долноземци, които се бият помежду си.
— Ако бях Себастиан… — започна Джейс.
— Ала не си. Не си Себастиан — заяви Клеъри и всички я погледнаха.
Алек и Джейс изобщо не си приличаха, помисли си тя, но от време на време в жестовете или погледите им имаше сходство, което и напомняше, че са били отгледани заедно. Сега и двамата изглеждаха любопитни и мъничко разтревожени. Изабел имаше по-уморено, разстроено изражение.
— Добре ли си? — попита Джейс вместо поздрав и я дари с леко кривата си усмивка. — Как е Ема?
— Съсипана — отвърна Клеъри. — Какво се случи, след като си тръгнах от заседанието?
— Разпитът беше почти свършил — каза Джеис. — Очевидно Себастиан стой зад нападенията и разполага със значителна воиска от Помрачени. Никои не знае точно колко, но трябва да приемем, че всички изчезнали ловци на сенки са били превърнати.
— Все пак ние далеч ги превъзхождаме числено — каза Алек. — той разполага с първоначалните си сили, както и с превърнатите нефилими от шестте Института, които нападна; ние — с всички останали.
В очите на Джейс имаше нещо, което ги правеше по-тъмни от злато.
— Себастиан го знае — промълви той. — Несъмнено познава воините си до последния човек. Напълно е наясно срещу какво може да се изправи и срещу какво — не.
— Ние имаме и долноземците на своя страна — рече Алек. — Това е целият смисъл от утрешното заседание, нали? Да разговаряме с представителите, да укрепим връзките ни. Сега, когато знаем какво прави Себастиан, можем да измислим своя стратегия, да го ударим с Децата на нощта, Двора на феите, магьосниците…
Клеъри и Джейс се спогледаха с безмълвно разбирателство.
Сега, когато знаем какво прави Себастиан, той ще направи нещо друго. Нещо, което не очакваме.
— А после всички говориха за Джейс — продължи Изабел. — С други думи — както обикновено.
— За Джеис? — Клеъри се облегна на таблата в долната част на леглото, върху което се беше изтегнал Джейс. — Какво за него?
— Ами доста се изприказва за това, дали сега Себастиан е практически неуязвим и дали съществуват начини да бъде ранен и убит. Славния би могъл да го стори заради небесния огън, но в момента единственият източник на небесен огън е…
— Джейс — мрачно довърши Клеъри. — Само че Мълчаливите братя опитаха всичко, за да отделят Джейс от него, ала не можаха. Той е в душата му. Тогава какъв е планът им? Да налагат Себастиан по главата с Джейс, докато не изгуби съзнание?
— Брат Закарая каза горе-долу същото — рече Джеис. — Е, може би с мъничко по-малко сарказъм.
— Както и да е, в краина сметка започнаха да обсъждат начини да го заловят, без да го убиват… ако успеят да унищожат всички Помрачени, ако той е затворен някъде, по някакъв начин, може би няма да има значение, че е невъзможно да бъде убит — каза Алек.
— Да го натъпчат в ковчег от адамас и да го хвърлят в морето — подхвърли Изабел. — Това е моето предложение.
— Както и да е, когато приключиха да ме обсъждат, което, разбира се, беше наи хубавата част — продължи Джеис, — те бързо се върнаха на въпроса как биха могли да излекуват Помрачените. Плащат на Спираловидния лабиринт цяло състояние, за да разгадаят магията, с чиято помощ Себастиан е създал Бокала на смъртните, и да изпълнят ритуала.
— Трябва да престанат да търсят начини да излекуват Помрачените и да започнат да мислят как да ги победим — обади се Изабел със суров глас.
— Много от тях познават хора, които са били превърнати, Изабел — каза Алек. — Естествено, че ще искат да си ги върнат.
— Е, и аз искам малкият ми брат да се върне — извиси се гласът на Изабел. — Не разбират ли какво е направил Себастиан? Убил ги е. Погубил е човешкото у тях и е оставил да се разхождат по света демони с лицата на хора, които някога познавахме, това е всичко…
— По-тихо — заяви Алек с решителния тон на по-голям брат. — Нали знаеш, че мама и татко са в къщата. Ще се качат.
— О, тук са — каза Изабел. — Толкова далеч един от друг, колкото можеш да бъдеш под един покрив, ала са тук.
— Не ни влиза в работата къде спят, Изабел.
— Те са ни родители.
— Но имат свои собствен живот. И трябва да уважаваме това и да не им се бъркаме. — Лицето на Алек потъмня. — Мнозина се разделят, когато загубят едно от децата си.
Изабел ахна.