— А, да си изясните връзката — уточни Мая при вида на недоумяващото изражение на Джордан. — Нали се сещаш, когато решавате дали всъщност сте гаджета. Което наистина трябва да направите, между другото.
— Защо всички, освен мен знаят този акроним? — зачуди се Саимън на глас. — А дали Изабел иска да ми бъде гадже?
— Не мога да ти кажа — отвърна Мая. — Момичешки кодекс на честта. Питай нея.
— Тя е в Идрис.
— Попитаи я, когато се върне. — Саимън не каза нищо и Мая добави по-меко: — Тя ще се върне, както и Клеъри. Това е просто едно заседание.
— Не знам. Институтите не са в безопасност.
— Ти също не си — намеси се Джордан. — Ето защо имаш мен.
Мая погледна Джордан и Саимън си помисли, че в погледа и има нещо странно, което той не можеше да определи. От известно време нещо като че ли не беше наред между Джордан и Мая, някаква дистанцираност у нея, нещо въпросително в очите всеки път, когато погледнеше гаджето си. Саимън очакваше Джордан да сподели нещо, но той не го беше направил. Дали изобщо беше забелязал отчуждеността на Мая (тя беше очевидна!), или упорито отказваше да я види?
— Пак ли щеше да бъдеш дневен вампир? — Мая отново се обърна към Саимън. — Ако можеше да го промениш?
— Не знам.
Саимън също си беше задавал този въпрос, но после го беше пропъдил — нямаше смисъл да се измъчваш за неща, които не можеш да промениш. Да бъдеш дневен вампир, означаваше да имаш злато във вените си. Другите вампири искаха кръвта ти, защото пиеха ли от нея, те също можеха да излизат на дневна светлина.
Ала също толкова много вампири искаха смъртта ти, защото повечето от расата вярваха, че дневните вампири са извращение, което трябва да бъде унищожено. Не беше забравил какво му беше казал Рафаел на покрива на онзи хотел в Манхатън: "Моли се да не изгубиш знака си, преди воината да е избухнала, дневни вампире. Защото, ако това се случи, готви се за същинска опашка от врагове, чакащи реда си, за да се разправят с теб. А аз ще бъда начело".
И все пак…
— Слънцето ще ми липсва — рече той. — Мисля, че то ми помага да остана човек. Светлината на пламъците в огнището се отрази в очите на Джордан, когато той се обърна към Саймън.
— Да си човек, не е кой знае какво — усмихна се той.
Мая рязко свали крака от скута му. Джордан я погледна разтревожено и в същия миг на вратата се позвъни.Саймън бързо се изправи.
— Храната — обяви той. — Аз ще ида. Освен това — добави през рамо, докато прекосяваше коридора към входната врата — вече две седмици никои не се е опитал да ме убие. Може би им е омръзнало и са се отказали.
Зад гърба му се разнесоха гласове, но Саимън не се заслуша — говореха помежду си. Протегна ръка към бравата и отвори вратата, като в същото време извади портфейла си.
И в този миг нещо върху гърдите му затуптя. той сведе поглед надолу и видя медальона на Изабел да грее с яркочервена светлина. Начаса отскочи назад, разминаваики се на сантиметри с ръката, протегнала се, за да го сграбчи. той изкрещя… на прага имаше едра фигура в червено боино облекло, ловец на сенки с грозни руни по бузите, ястребов нос и широко бледо чело. Мъжът изръмжа насреща му и направи крачка към него.
— Саймън, залегни! — изкрещя Джордан.
Саимън се хвърли на пода и се претърколи настрани в мига, в които една стрела от арбалет профуча през коридора. Тъмният ловец на сенки се завъртя с почти невероятна скорост и стрелата се заби във вратата. Саимън чу как Джордан изруга ядосано, а после Мая, във вълча форма, се втурна покраи него и се метна върху Помрачения.
Разнесе се удовлетворяващ вои на болка, когато зъбите и се впиха в гърлото му. Плисна кръв и изпълни въздуха със солена, алена мъгла; Саимън я вдиша и усети горчивия вкус на демонска кръв, докато се изправяше на крака. Пристъпи напред в същия миг, в които Помраченият сграбчи Мая и я запрати в коридора, мятащо се кълбо от зъби и нокти.
Джордан изкрещя. В гърлото на Саимън се надигна нисък звук, нещо като вампирско ръмжене, и той усети как кучешките му зъби се издължават. Помраченият пристъпи напред; течеше му кръв, ала все още се държеше здраво на крака. Саимън почувства как дълбоко в корема го жегва страх. В Бурен ги беше видял да се бият, воините на Себастиан, и знаеше, че са по-силни, по-бързи и по-трудни за убиване от ловците на сенки. Не се беше замислял обаче колко по-трудно е да бъдат убити от вампирите.
— Дръпни се! — Джордан го сграбчи за рамото и почти го изхвърли след Мая, която междувременно се беше изправила на крака. По козината на врата и имаше кръв, вълчите и очи бяха потъмнели от гняв. — Махаи се, Саимън. Остави ние да се оправим с това. Махай се!