Саймън отказваше да отстъпи.
— Никъде няма да ходя… за мен е дошъл…
— Знам го! — изкрещя Джордан. — Аз съм твоят претор! Остави ме да си свърша работата!
Джордан се завъртя рязко и отново вдигна арбалета си. Този път стрелата потъна дълбоко в рамото на тъмния ловец на сенки. той се олюля и от устата му се изсипаха низ ругатни на език, които Саимън не разбираше. Немски, помисли си той. Берлинският Институт беше един от нападнатите…
Мая се метна покраи него със скок и двамата с Джордан се нахвърлиха върху тъмния нефилим. Джордан погледна назад към Саимън, лешниковите му очи бяха диви и свирепи. Саимън кимна и се втурна обратно в дневната. Отвори рязко прозореца (при което дървото изскърца пронизително в знак на протест и го посипа с люспи от стара боя) и се прехвърли на противопожарната стълба, отрупана с попарената от зимния въздух самакитка, която Джордан държеше там.
Всяка частица от него крещеше, че не бива да си тръгва, ала беше обещал на Изабел, че ще остави Джордан да изпълнява задълженията си на телохранител и че няма да допусне да се превърне в мишена. Стисна медальона на Изи, топъл под пръстите му, сякаш допреди миг беше почивал върху шията и, и пое надолу по металните стъпала, раздрънкани и хлъзгави от снега. На няколко пъти едва не падна, преди да достигне последното стъпало и да скочи на потъналия в сенки тротоар.
И начаса бе заобиколен от вампири. Има време да разпознае само двама от тях като членове на клана от хотел "Дюмор" (деликатната тъмнокоса Лили и русия Зиик, и двамата — с демонично широки усмивки на лицата), преди да му метнат нещо върху главата. Плат се стегна около врата му и той се задави не защото се нуждаеше от въздух, а от болката в гърлото.
— Морийн ти праща много поздрави — каза Зийк в ухото му.
Саимън отвори уста, за да изкрещи, ала мракът го погълна, преди да е успял да издаде и звук.
* * *
— Нямах представа, че си чак толкова прочут — подхвърли Клеъри, докато двамата с Джейс крачеха по тесния тротоар, които минаваше покраи канала Олдуеи. Току-що се беше смрачило и улиците бяха пълни със забързани хора, увити в дебели палта, лицата им — студени и вглъбени в себе си.
Бяха започнали да изгряват звезди, нежна ивица светлина по източното небе, огряла очите на Джейс, когато той я погледна любопитно.
— Всички познават сина на Валънтайн.
— Знам, но… когато те видя, Ема реагира така, сякаш си някаква знаменитост, по която си пада. Сякаш всеки месец се появяваш на корицата на списание "Ловци на сенки".
— Знаеш ли, питаха ме дали искам да им позирам, казаха, че щели да го направят с вкус…
— Стига да държиш стратегически разположена серафимска кама, не виждам какъв е проблемът — отвърна Клеъри и Джейс се засмя — онзи отсечен смях, изскочил неочаквано и за самия него. Това беше любимият смях на Клеъри — Джейс винаги беше толкова овладян, че все още и доставяше огромно удоволствие да бъде една от малцината, които успяваха да проникнат под грижливо поддържаната броня и да го изненадат.
— Хареса я, нали? — попита той.
— Кого съм харесала? — не разбра Клеъри. Тъкмо минаваха през един площад, които си спомняше — покрит с калдъръм и с кладенец в средата, върху които сега имаше кръгла каменна плоча, вероятно за да попречи на водата да замръзне.
— Момичето. Ема.
— У нея има нещо — призна Клеъри. — Начинът, по които се застъпи за брата на Хелън може би. Джулиън. Би направила всичко за него. Наистина обича семеиство Блекторн, освен това е изгубила всички, които е имала…
— Напомня ти за теб самата.
— Не мисля така — рече Клеъри. — Мисля, че по-скоро ми напомня за теб.
— Защото съм дребничък, рус и изглеждам добре с плитки?
Клеъри го бутна с рамо. Бяха стигнали началото на улица, от двете страни, на която имаше магазини. Сега те бяха затворени, макар че през прозорците с решетки се процеждаше магическа светлина. На Клеъри и се струваше, че е попаднала в приказка или сън, както винаги когато беше в Аликанте — необятното небе, надвиснало над тях, древните сгради, върху които бяха изрисувани сцени, излезли от легенди, а над всичко това се издигаха прозрачните демонични кули, които бяха дали популярното име на Аликанте — Града от стъкло.
— Защото — обясни Клеъри, докато минаваха покраи магазин, на чиято витрина бяха наредени пити хляб — е изгубила всичките си кръвни роднини. Ала има семеиство Блекторн. Няма си никои друг, нито леля, нито чичо, никои, които да се погрижи за нея, но семеиство Блекторн ще го направят. Така че ще трябва да научи онова, което и ти — че семеиство не означава обща кръв. Семеиство са хората, които те обичат. Онези, които те закрилят. Както са направили семеиство Лаитууд за теб.