— Децата, които избягаха от Института в Лос Анджелис, са им дали достатъчно информация, за да е ясно, че Себастиан стой зад нападенията — отвърна Мелиорн доста кисело.
— Така или иначе, щяха да се досетят — рече Себастиан. — Имат неприятния навик да ме обвиняват за всичко.
— Въпросът е — разпознали ли са нашите хора? — настоя да узнае кралицата.
— Не — отвърна Мелиорн със задоволство. — Децата са сметнали, че нападателите до един са били Помрачени.
— Това е забележително, като се има предвид, че във вените на онова момче Блекторн тече елфическа кръв — каза Себастиан. — Би могло да се предположи, че са свикнали да я долавят. Какво възнамерявате да правите с него, между другото?
— У него има елфическа кръв; той е един от нас — заяви Мелиорн. — Гуин го взе, за да се присъедини към Дивия лов, така че ще бъде изпратен там. — той отново се обърна към кралицата. — Нуждаем се от още воини. Институтите се опразват — нефилимите бягат в Идрис.
— Ами този в Ню Йорк? — остро попита Себастиан. — Ами брат ми и сестра ми?
— Клеъри Фреи и Джейс Лаитууд бяха изпратени в Идрис — каза Мелиорн. — Все още няма как да опитаме да се доберем до тях, без да се издадем.
Себастиан докосна гривната на китката си. Кралицата беше забелязала този негов навик, нещо, което правеше, когато се опитваше да скрие, че е ядосан. Върху метала, на един древен език на човеците, пишеше: "Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада".
— Искам ги — заяви той.
— И ще ги имаш — увери го кралицата. — Не съм забравила, че това е част от уговорката ни. Ала трябва да бъдеш търпелив.
Себастиан се усмихна, но само с устни, не и с очи.
— Ние, смъртните, понякога сме склонни да прибързваме.
— Ти не си обикновен смъртен — каза кралицата и се обърна към Мелиорн. — Рицарю мой, какво ще посъветваш своята кралица?
— Нуждаем се от още воиници — каза елфът. — Трябва да превземем друг Институт. Още оръжия също ще ни бъдат от полза.
— Не каза ли, че всички ловци на сенки са в Идрис? — попита Себастиан.
— Не съвсем — отвърна Мелиорн. — В някои градове евакуирането на всички нефилими отнема повече време — в Лондон, Рио де Жанеиро, Каиро, Истанбул и Таипе все още има ловци на сенки. Трябва да сложим ръка на поне още един Институт.
Себастиан се усмихна. Беше усмивка, която преобразяваше красивото му лице не в нещо още по-красиво, а в жестока маска, която сякаш се състоеше само от зъби, като усмивката на мантикор.
— Тогава искам Лондон — заяви той. — Стига да не противоречи на желанията ти, кралице моя.
Кралицата на феите не можа да сдържи усмивката си. Векове бяха минали, откакто някои от смъртните и любовници я бе накарал да се усмихне. Тя се наведе да го целуне и почувства как ръцете му се плъзват по венчелистчетата на робата й.
— Вземи Лондон, обич моя, и го превърни в река от кръв — каза тя. — Нека това бъде моят подарък за теб.
* * *
— Добре ли си? — попита я Джейс сигурно за стотен път.
Клеъри стоеше на горното стъпало пред къщата на Аматис, огрявана от светлината, която струеше през прозорците. Джейс беше точно под нея, напъхал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш се боеше да ги извади.
Дълго се беше взирал в следите от изгорено, които беше оставил на онази стена, преди да придърпа ризата си надолу и буквално да изтегли Клеъри обратно на пълната с хора улица, сякаш тя не биваше да бъде насаме с него. Мълча през цялото време, докато вървяха към къщата, устните му — свити в тясна, напрегната черта.
— Добре съм — увери го тя. — Виж, изгори стената, не мен. — Тя се завъртя, сякаш демонстрираше нов тоалет. — Виждаш ли?
В очите на Джейс имаше сенки.
— Ако съм те наранил…
— Не си — каза тя. — Не съм толкова крехка.
— Мислех, че ставам по-добър в това, да го държа под контрол, че Джордан помага. — В гласа му се прокрадна раздразнение.
— Наистина си по-добър. И това с Джордан наистина помага. Виж, успя да съсредоточиш огъня в ръцете си — това е напредък. Докосвах те, целувах те, а не съм наранена. — Клеъри сложи длан на бузата му. — Заедно се справяме с това, забрави ли? Забранено ти е да се дистанцираш от мен или да се цупиш.
— А пък аз тъкмо бях решил да представлявам Идрис по цупене на следващата олимпиада — каза Джеис, ала гласът му вече започваше да омеква; суровите нотки на самоомраза се оттегляха, отстъпвайки място на ирония и развеселеност.
— Двамата с Алек може да се състезавате по цупене на двоики — усмихна се Клеъри. — Със сигурност ще грабнете златото.