Усмивката й стана ледена; явно не й допадаше, че не й вярва.
— Много добре. Явно нямам голям избор, тъй като силно се нуждая от помощта ти. — Тя се наведе напред, тънката й ръка си играеше със столчето на чашата за вино. — До скоро спокойно ръководех манхатънския клан. Имахме красиво убежище в една стара сграда от преди войната в Горен Ийст Сайд, не като онази миша дупка, в която Сантяго е натъпкал хората ми сега. Сантяго, Рафаел, както ти го наричаш, беше втори след мен. Най-верният ми поданик… Или поне така си мислех. Една нощ разбрах, че убива хора, примамва ги в стария хотел в испанския Харлем и пие кръвта им за забавление. Оставяше костите им в контейнера за боклук отвън. Поемаше глупав риск, нарушаваше Споразумението. — Тя отпи от виното.
— Отидох да разговарям с него и разбрах, че е казал на клана, че аз съм убиецът. Че аз нарушавам Закона. Беше постановка. Искаше да ме убие и да завземе властта. Избягах само с Уокър и Арчър, които ме пазят.
— Значи през цялото време ни е заблуждавал, че ви замества до завръщането ви?
Тя направи гримаса.
— Сантяго е изпечен лъжец. Иска да се върна, наистина, но само за да ме убие и официално да стане водач.
Саймън не беше сигурен какво се очаква да каже. Не беше свикнал възрастни жени да го гледат с изпълнени със сълзи очи или да споделят лични истории.
— Съжалявам — каза той накрая.
Тя сви красноречиво рамене и той се зачуди дали акцентът й не беше френски.
— Това вече е минало — каза тя. — Крих се в Лондон дълго време, търсех съюзници, чаках сгоден случай. После чух за теб. — Тя протегна ръка. — Не мога да ти кажа откъде, заклех се да мълча. В мига, в който чух за теб обаче, осъзнах, че съм чакала именно теб.
— Мен?
Тя се наведе напред и докосна ръката му.
— Рафаел се страхува от теб, Саймън, както е и редно. Ти си един от неговите вампири, но не можеш да бъдеш наранен или убит. Той не може да вдигне и пръст срещу теб, без да си навлече гнева на Бог.
Настъпи тишина. Саймън чуваше лекото електрическо жужене на коледните лампички над него, плискането на водата в каменния фонтан в центъра на градината, шума от бученето и бръмченето на града. Когато проговори, гласът му беше тих:
— Вие можете да я кажете.
— Какво?
— Думата. Гневът на… — думата го задави и изгори устата му, какво винаги досега.
— Да. Бог. — Тя дръпна ръката си, но погледът й беше топъл. — Нашият вид има много тайни. Аз мога да ти ги разкрия, да ти ги покажа. Ще се убедиш, че не си прокълнат.
— Госпожо…
— Камила. Наричай ме Камила.
— Все още не разбирам какво искате от мен.
— Наистина ли? — тя поклати глава и разкошната й коса се развя около лицето й. — Искам да се присъединиш към мен, Саймън. Срещу Сантяго. Ще отидем заедно в отвратителния му хотел и когато последователите му видят, че си на моя страна, ще го напуснат и ще дойдат при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от него. Ако ни видят заедно, страхът им ще изчезне и ще минат на наша страна. Човек не може да се бори с божественото.
— Не знам — каза Саймън. — В Библията Якоб се е борил с ангел и е победил.
Камила го погледна, веждите й бяха повдигнати.
Саймън сви рамене.
— Еврейско училище.
— „И Якоб нарече мястото Пениел, защото беше виждал лицето на Бог.“ Ти не си единственият, който познава Светото писание. — Сериозното й изражение изчезна и тя се усмихна. — Може и да не го съзнаваш. Дневен вампире, но докато носиш Знака, ти си ръката на отмъщението на Рая. Никой не може да ти се противопостави. Не и вампир.
— Страхувате ли се от мен? — попита Саймън.
Почти веднага съжали, че я е попитал. Зелените й очи потъмняха като буреносни облаци.
— Аз да се страхувам от теб? — после обаче се овладя, лицето й се успокои, изражението й омекна. — Не, разбира се. Ти си интелигентен мъж. Убедена съм, че ще осъзнаеш предимствата на предложението ми и ще се присъединиш към мен.
— И какво по-точно е предложението ви? Искам да кажа — ясно, ще се опълчим на Рафаел, а после? Аз не го мразя и не искам да се отърва от него просто заради самата идея. Той не ме закача. Това ми е достатъчно.
Тя кръстоса ръце пред гърдите си. Носеше сребърен пръстен със син камък на средния пръст на лявата ръка, над плата на ръкавицата.
— Наистина ли това искаш, Саймън? Мислиш, че Рафаел ти прави услуга като „не те закача“, както сам се изрази? Всъщност те е осъдил на изгнание. Засега вярваш, че нямаш нужда от някой от твоя вид. Доволен си от приятелите, които имаш — хората и ловците на сенки. Криеш бутилки с кръв в стаята си и лъжеш майка си какво си всъщност.