Робърт Джаксън Бенет
Град на стълби
(книга 1 от "Божествени градове")
Някой още по-лош
И рече им Олвос:
— Защо сторихте това, деца мои? Защо небето е забулено в дим? Защо воювахте в далечни земи и проливахте кръв по чужди места?
А те отвърнаха:
— Ти ни благослови като Своя народ и ние се възрадвахме. Но после открихме такива, които не бяха Твой народ и не искаха да бъдат Твой народ и бяха непочтителни към Теб. Не искаха да си отворят ушите си за Твоите песни, нито да сложат Твоето слово на езика си. Затова разбихме ги ние в скалите, съборихме им къщите, проляхме кръвта им и ги пръснахме по вятъра. И с право, защото сме Твоят народ. Носим Твоята благословия. Ние сме Твои, значи сме прави. Нима не е така?
Но Олвос мълчеше.
— В такъв случай според мен — казва Василий Ярослав — се касае за намерение. Давам си сметка, че съдът може и да не се съгласи с мен — този съд винаги е отсъждал според резултата, не според намерението, — но не е възможно да наложите толкова голяма глоба на честен и скромен бизнесмен като мен заради една напълно неволна простъпка, нали така? Особено когато се касае за… ами, за една абстракция.
Кашлица отеква в съдебната зала и разпръсва натежалото мълчание. През прозореца се виждат сенките на облаци, препускащи по стените на Баликов.
Губернатор Тюрин Малагеш преглъща напираща въздишка и си поглежда часовника. „Ако продължи в същия дух още шест минути — мисли си тя, — ще поставим нов рекорд.“
— Чухте вече свидетелските показания на мои приятели — казва Ярослав, — на мои съседи, на мои служители, на семейството ми, на моите… на моите банкери. Все хора, които ме познават добре и които нямат причина да лъжат! Те до един ви увериха, че всичко това е просто злополучно съвпадение и нищо повече!
Малагеш поглежда надясно по протежение на съдебната банка. Прокурор Джиндаш, образ и подобие на върховната загриженост, е зает да очертава собствената си длан върху бланка на външното министерство. Вляво от Малагеш главен дипломат Труни зяпа с нескрит интерес надареното момиче на първия ред в залата. От другата страна на Труни, в края на банката, има празен стол, където обикновено седи гост-професор доктор Ефрем Пангуи. Професорът напоследък все по-често отсъства от съдебните заседания. Откровено казано, Малагеш няма нищо против липсата му, защото присъствието му в съдебната зала, а и в тази проклета страна като цяло, ѝ е причинявало достатъчно главоболия.
— Съдът — Ярослав удря два пъти с юмрук по масата — трябва да се вслуша в здравия разум!
„Трябва да намеря някой — мисли си Малагеш, — който да идва на тези заседания вместо мен.“ Но това е невъзможно, разбира се. Като губернатор на Баликов, столицата на Континента, нейно задължение е да присъства на всички съдебни процеси, дори на най-глупавите.
— Вече се каза в съдебната зала и вие трябва да разберете, че никога не съм имал намерението табелата, обозначаваща доскоро бизнеса ми, да бъде… знаете каква!
При този опит на Ярослав да заобиколи деликатната тема тълпата в съдебната зала се разшумява. Труни поглажда брадата си и се навежда напред, когато момичето на първия ред кръстосва крака. Джиндаш оцветява ноктите на рисунката си. Малагеш обхожда с поглед навалицата и прави каталог на различните заболявания и недъзи: момчето с патериците — рахит; жената с надупченото лице — шарка; трудно ѝ е да определи какво му е на мъжа в ъгъла, но искрено се надява, че просто е омазан с кал. Ярослав и още неколцина други, като сравнително преуспяващи континентали, могат да си позволят течаща вода и по тази причина в тяхно лице човек може да наблюдава типичния континентал, такъв какъвто би бил под слоевете мръсотия — блед, с тежки черти, тъмноок, а при мъжете и с невчесана дълга брада. Малагеш и другите сейпури, тъкмо наопаки, са ниски, стройни и тъмнокожи, с въздълги носове и тесни брадички, а както показва нелепото палто от меча кожа на Труни — свикнали с топлия сейпурски климат от другата страна на Южното море.
В някаква степен — съвсем нищожна — Малагеш може да разбере липсата на интерес, която демонстрират Труни и Джиндаш. Континентът е потънал упорито и безвъзвратно в своя провинциализъм и изостаналост, дотолкова, че понякога човек забравя многобройните основателни причини, поради които Сейпур си прави труда да окупира един толкова западнал народ. („Макар че можем ли наистина да се наричаме окупатори — мисли си Малагеш, — щом сме тук вече близо седемдесет и пет години? И кога ще се превърнем в жители?“) Ако сега Малагеш предложи пари на всички присъстващи в залата и им каже: „Ето, вземете ги и си купете лекарства и прясна вода“, континенталите най-вероятно биха ѝ се изплюли в шепата, вместо да приемат и един червен цент от нея.