— Определено.
— Ето! Ела да видиш това! — Шара се навежда. — Тези няколко квадратни метра подова облицовка дават много повече информация за Аханас, отколкото сме открили за десетилетия. Почти нищо не знаем за нея! Както сигурно знаеш, Аханаштан е едно от местата, пострадали най-сериозно от Примигването. Почти целият град буквално изчезнал. В сегашния си вид градът е построен от нас, от Сейпур.
— Знам.
— Но това изображение показва защо е изчезнал! То потвърждава теорията, че Аханас буквално е „отгледала“ града, посявайки вълшебни семена, от които пораснали живи сгради, домове, улици, лампи… Праскови, които греели нощем и осветявали града вместо улично осветление; лиани, които довеждали вода и отвеждали отпадъци, един вид водопровод и канализация… Удивително!
Малагеш се почесва по ъгълчето на устата.
— Мда.
— И когато Аханас умряла, всичко това изчезнало. Нещо повече, тази находка ни дава второ обяснение за празнината в знанията ни за онзи период — ако изображенията са верни, то аханаштаните вярвали, че всички проявления на живота и следователно всички части на тялото са свещени. Те никога не вземали лекарства, никога не си режели косата и ноктите, не се бръснели, не си миели зъбите, не си миели дори… интимните части.
— Хм.
— Но не защото били нечистоплътни, а защото не се налагало! Аханас посрещала всичките им нужди! Хората живеели в пълна хармония със своя жив, органичен град. Но след Примигването, когато Континентът бил нападнат от болести, изглежда логично те да са отказали всякакво лечение, медикаменти… И измрели, почти всички аханаштани на Континента измрели! Можеш ли да си представиш! Можеш ли изобщо да си го представиш?
— Мда — казва Малагеш, после добавя кротко: — Даваш си сметка, че ще трябва да затворим тунела, нали?
— А ето този участък — казва Шара — показва… показва… — Свежда глава и издиша бавно. После вдига глава да погледне Малагеш.
Малагеш се усмихва мрачно и кимва.
— Да. Даваш си сметка. Даваш си сметка, че няма начин да опазим нещо такова в тайна. Много е голямо. Ще сложим охрана, да. После някой ще започне да задава въпроси какво охранява тази охрана и ще продължи да пита, докато отнякъде не изтече информация. Или ще се опитаме да започнем разкопки, да проучим и документираме обекта, но някой ще се зачуди защо струпваме тук тежка техника и ще започне да задава въпроси и ще продължи да ги задава, докато отнякъде не изтече информация. Проблемите — Малагеш използва ръбчето на едно релефно изображение да заглади нокътя си, — проблемите са неизбежни. Нещо по-лошо, Уиклов знае за това място и ако ние се опитаме да свършим нещо тук, това ще му даде силен коз в ръцете. „Вижте какво прави Сейпур, крие най-свещения ни храм в тайна под земята, осквернява го с мръсните си ръце.“ Можеш ли да си представиш такава ситуация? Можеш ли да си представиш какво ще последва, твое превъзходителство? Какви ще са последиците не само за твоето разследване, но за Континента, за Сейпур?
Шара въздъхва. Очаквала е тези аргументи, но се е надявала решението да не е толкова драстично.
— И ти наистина искаш да… да затрупаш тунела? Смяташ, че това е най-добрата ни възможност?
— Ако можех, щях да го напълня с цимент, но за това трябват машини, които ще привлекат излишно внимание. При входа има няколко дебели греди, които изглеждат носещи. За един час ще приключим.
— Тук има улики. Някой е идвал редовно, полагал е усилия да възстанови атриума на Колкан. Дори са донесли каменна каса за врата, макар да нямам представа защо. Трябва да… трябва да са съучастниците на Уиклов!
— И си напълно сигурна в това? Дотам, че си склонна да рискуваш континенталите да разберат за това място?
Шара разтърква очи, после прави крачка назад и обхваща с поглед Престола на света.
— Само като го погледна и знам, че бих могла да посветя целия си живот на това изследване.
— Ако беше историк — казва Малагеш. — Но ти не си историк.
Шара трепва засегната.
— Ти си държавен служител, посланик Тивани — тихо добавя Малагеш. — И двете имаме своя дълг. И нито моят дълг, нито твоят, имат нещо общо с тази находка.
Шара чува думите на Ефрем Пангуи в главата си: „Коя истина искате да предпазите?“
Пламъчетата на свещите трептят. Хиляди сенки танцуват по стените, пода и тавана. Древни лица се зъбят, после потъват в сенките.
— Направете го — казва Шара.
Изкачването по стъпалата изглежда безкрайно. Шара трескаво се опитва да запечата в паметта си всичко, което е видяла, което е прочела долу. „Морето да не дава — мисли си — да изгубим и това.“