„Рафтове — осъзнава тя. — Това са безкрайни редици рафтове.“
— О, море и звезди — шепне Малагеш. — Какво е това?
„Най-вероятно — мисли си трепетно Шара — това е гледката от рафт В5-162, където се намира другото Ухо на Юков.“
Навежда се и взема буца пръст. Преценява разстоянието и хвърля буцата през прага.
Буцата прелита през отвора, навлиза в сенките и пада с ясно доловим звук на дюшемето.
— Минава — отбелязва Зигруд.
„Ето как — мисли си Шара — господарят Юков ни допуска в сянката си.“
Това я тревожи дълбоко, макар тя да премълчава тревогите си — преди няма и час е открила, че едно от божествените създания на Юков още е живо, а сега се оказва, че и едно от вълшебните му устройства все още работи. „Кой всъщност, освен самия кадж, е видял как Юков умира?“ — пита се тя.
Съсредоточава се върху настоящата задача.
— Да погледнем, а?
Навлиза в плътна сянка — пламъчетата на свещите в ръката ѝ почти угасват, — залива я нещо като вятър, от който настръхва, после под краката ѝ изскърцва дюшеме.
Преминала е.
Поема си дъх и моментално започва да кашля.
Вътре в Неспоменавания склад е спарено и задушно, много повече, отколкото в Престола на света — все едно влизаш в дома на старци клошари. Шара кашля мъчително, забила нос в окървавената кърпичка, с която е превързала порязаната си длан.
— Няма ли вентилация тук?
Малагеш е вързала кърпа пред лицето си, преди да влезе.
— И защо да има, мамка му? — казва тя с раздразнение.
Зигруд влиза след нея. И да го притеснява миризмата, не го показва с нищо.
Малагеш се обръща да погледне към втората каменна каса, която си стои преспокойно на най-ниската лавица на рафт В5. Шара вижда как двамата войници на Малагеш ги наблюдават напрегнато от другата страна на входа.
— Как е възможно наистина да сме тук? — пита Малагеш. — Как е възможно да сме се озовали само за миг на мили извън Баликов, просто ей така?
Шара вдига свещника пред себе си. Рафтовете се редят покрай тях, издигат се на височината на три-четириетажна сграда. Някъде много високо над главите им има ламаринен покрив. Скелетоподобната форма на стара подвижна стълба дебне на десетина крачки от тях.
— Явно е възможно, защото очевидно сме тук — казва тя.
Тримата стоят в Неспоменавания склад и се ослушват.
Тъмният въздух е изпълнен с въздишки, скърцане, тихо жужене. Потракване на дребни монети, стържене на дърво. Въздушното налягане в помещението сякаш се променя постоянно — или нещо в Склада обърква възприятията на Шара, залъгва кожата, вътрешното ухо и синусите ѝ, или ѝ въздействат безброй сили, на приливи и отливи като океанско течение.
„Колко ли чудеса са тук, с нас — пита се Шара, — колко ли функционират тихо в мрака? Колко от вълшебствата на Божествените все още ехтят в това място?“
Зигруд сочи надолу.
— Вижте.
Дюшемето е покрито с пластове прах, но точно в този участък прахолякът пази следи от скорошни стъпки.
— По всичко личи — казва Малагеш, — че нашият тайнствен противник честичко е минавал оттук.
Шара полага усилия да се съсредоточи — дирите тръгват в различни посоки, застъпват се на много места и това ѝ пречи да разчете картинката. Явно нарушителят често е минавал по тази пътека.
— Трябва да направим щателен оглед, да проверим дали нещо е било местено — казва тя. — И най-вече да проверим дали нещо липсва. Ако се окаже, че наистина липсва нещо, то най-вероятно ще е сред артефактите от тези страници, защото те са предизвикали в най-голяма степен интереса на Реставраторите. Така че… — тя разлиства страниците — нека започнем с рафтове В4, В5 и В6.
— Или пък просто е откраднал нещо напосоки — казва Малагеш.
— Да. Може и така да е станало. — „Благодаря ти — мисли си, — че подчертаваш колко безсмислени са усилията ми.“ — Всички имаме светлина, нали? Нека се разделим тогава, но не се отдалечавайте прекалено… идеята е да се махнем оттук възможно най-бързо. Едва ли има нужда да го казвам, но не докосвайте нищо. А ако ви се стори, че нещо се опитва да привлече вниманието ви… игнорирайте го.
— Възможно ли е тези… предмети наистина да имат свое съзнание? — пита Зигруд.
Шара се сеща за списък с вълшебни предмети, които или са били живи, или са твърдели, че са такива, и повтаря:
— Просто не пипайте нищо. Стойте далеч от рафтовете.
Тя поема рафт В4, Малагеш — В5, Зигруд — В6. Шара върви по своята пътечка и си мисли колко стар е този склад. „Рафтовете са на почти осемдесет години — мисли си, заслушана в скърцането. — И им личи.“