— Ти сериозно ли твърдиш, че можеш сам, без чужда помощ, да убиеш Божествена ужасия като онова там? — пита Малагеш.
Зигруд се замисля, после кимва.
— Да. Обстоятелствата са благоприятни. Реката не е голяма.
— Солда е широка почти една миля! — казва Несрев.
— Но не е море — казва Зигруд. — Нито океан. С каквито съм свикнал аз. А и е покрита с лед… — Свива рамене. — Напълно е възможно, да.
— Чудовището вече уби почти трийсет души тази нощ, сър — казва Несрев. — Лесно ще убие и вас.
— Може би. Но. Ако стане така… — Зигруд вдига отново рамене. — Значи ще умра.
Несрев и другите офицери го зяпват невярващо.
Шара се изкашля тихо и казва:
— Преди да продължим този разговор, първо бих искала да попитам капитан Несрев дали одобрява.
— Защо ви интересува моето мнение, по дяволите? — пита Несрев. — Вашият човек е решил да си сложи главата на дръвника, така че вие решавате.
— Да, така е, но въпреки Световните регулации онова нещо под леда все пак е свещено за голяма част от Континента — казва Шара. — То е създание от легендите, на които се основава вашата култура. То е част от наследството ви. Ако искате да ви го убием — да убием, на практика, една жива легенда, — то ние държим да получим изричното ви разрешение в този смисъл.
Несрев се вкисва.
— Тоест искате да си вържете гащите.
— Може би. Но Урав е неразделна част от немалко ваши легенди. Ние, от своя страна, сме чужденци. Някои континентали биха сметнали, че убийството на Урав е равносилно на светотатство, че като го убиваме, ние унищожаваме безценно произведение на изкуството.
— Да де — казва Малагеш. — Само дето в конкретния случай произведението на изкуството изскача от реката и убива хора.
Шара кимва.
— Така е.
Несрев се начумерва. Докато си блъска главата над неприятната дилема, трима полицаи се появяват задъхани и залитащи на моста. Единият е Виктор, когото капитанът е пратил да извика Микхаил и Орност, преди чудовището да ги е докопало; другите двама, изглежда, са въпросните Микхаил и Орност. Единият стиска дясната си ръка над лакътя, ръката му е цялата в кръв.
— Микхаил е ранен — казва Виктор. — Уловило го е за ръката и… и е отхапало няколко пръста.
Несрев мълчи. Обръща глава да погледне към меката светлинка под леда. После казва:
— Вие двамата, връщайте се в управлението. Микхаил да иде в болницата. — Обръща се към Зигруд. — Какво ви трябва?
Зигруд поглежда към реката и казва замислено:
— Ще ми трябват… седемдесет метра дебело здраво въже, три дължини моряшко въже от по трийсет метра, фенер, две алебарди, три яки харпуна и няколко галона мас.
— Няколко галона какво? — възкликва Малагеш.
— Мас — повтаря Зигруд. — Най-добре китова, ако имате… иначе свинска, ако нямате. Или лой.
Малагеш поглежда Шара, която свива рамене, сякаш да каже: „И аз нямам представа какво е намислил.“
Зигруд поглажда брадата си.
— Ще искам и да напалите хубав огън за след това. Защото, за да свърша тая работа, най-вероятно ще трябва да съм гол.
— Ленено семе — казва Шара и ръси семето в казана с топла телешка лой. — Дяволска трева. Сплетена с шест възела. И кедрова смола. — Поглежда назад към количката със съставки, която са ѝ докарали от посолството. Откъм реката отекват писъци — за пореден път. Шара не им обръща внимание. — Сол и сребро… това може да се окаже по-трудно. — Пуска малка сребърна лъжичка в торба с морска сол и разтръсква силно торбата. — Но да се надяваме, че ще свърши работа… — Изсипва торбата в казана.
Питри я наблюдава, едновременно омаян и възмутен.
— Наистина ли вярвате, че това ще има някакъв ефект?
— Надявам се — казва Шара. Загребва шепа нишесте от стрелян корен и го прибавя към сместа. — Всеки от Божествените фамилиари е имал непоносимост към определени елементи… Както обикновено, можем само да гадаем дали тази непоносимост е била съзнателно заложена от Божествата, един вид реверанс към смъртните им последователи, начин те да се защитят срещу създанията на своите Божества, или е била случаен страничен ефект, който Божествата не са могли да предвидят. Така или иначе, Божествените създания са реагирали бурно на тези елементи — всяко съприкосновение с тях причинявало задушаване, парещ обрив, парализа и дори смърт…
— Нещо като алергия? — пита Питри.
Шара застива, осъзнала, че Питри току-що е казал нещо, което сейпурските историци от години се опитват да формулират.
— Да. Точно това всъщност.
— И Урав е алергичен към… към всичко това?