— От време на време се случва да си харесвам работата.
Зигруд вече е съвсем гол, ако не се броят ботушите, канията за ножа му (която в момента е стегната около дясното бедро), ръкавицата, която носи на дясната си ръка, и златната гривна, която носи на лявата. Бръква в казана с топлата лой и загребва шепа. Вдига високо вежда при вида на пелина и другите съставки — „Застраховка“, обяснява Шара, — вдига рамене и започва да се маже по раменете, гърдите, ръцете и бедрата.
— Ако имаш нужда от помощ с мазането, само кажи — подхвърля Малагеш. Шара я стрелва с отровен поглед, на което Малагеш реагира с широка усмивка.
Лицето и косата си Зигруд намазва последни — когато е готов, прилича на нещо праисторическо, на мръсно и диво същество от зората на човечеството.
— Май съм готов — казва и поглежда към Несрев. — Ако се стигне дотам, гледай да държите онова нещо около моста.
— Не знам доколко ще ни е по силите — казва Несрев. — Но ще се опитаме.
— Само това искам от вас — казва Зигруд. — Искам онова нещо да се занимава с мен. С мен, ясно? — Несрев кимва. — Добре.
Зигруд поглежда наляво и надясно по моста, сякаш не е съвсем сигурен, че конструкцията ще издържи. После взима оръжията и тръгва към брега.
Малагеш му подава фенер и казва:
— Късмет, войнико.
Зигруд взема фенера и кимва разсеяно, сякаш го е поздравил познат по време на разходка из парка.
Спира до Шара, сваля златната гривна от лявата си ръка и ѝ я дава.
— Ще я пазя — казва тя.
— Знам. Ако все пак умра тази нощ… — казва той и млъква разколебано, зареял поглед към ледената шир на Солда. — Семейството ми… Би ли?…
— Знаеш, че винаги бих направила необходимото за твоето семейство — казва Шара.
— Да, но ще им разкажеш ли за… за мен? Кой съм бил?
— Само ако преценя, че е безопасно.
Той кимва, благодари ѝ и се спуска към брега.
Шара повишава глас след него:
— Слушай, Зигруд… ако се стигне до това, възможно е Урав да не те убие.
Той поглежда назад.
— Ъ?
— Твърде възможно е хората, които е погълнал тази вечер, да не са мъртви. В известен смисъл може и да са по-зле. Според Колкаштава в търбуха на Урав погълнатите са живи, но търпят страшно наказание, измъчва ги болка, срам, съжаления… Под неговия поглед надеждата умира.
— И как така те гледа, щом си в корема му? — пита Зигруд.
— Урав е създание с вълшебно естество. Представи си търбуха му като особен вид ад. И единственото спасение е да те благослови Колкан.
— Ти можеш ли да ми дадеш тази благословия?
— След изчезването на Колкан никой не е получавал тази благословия вече близо триста години.
— Тогава какво имаш предвид?
— Че ако потръгне зле и прецениш, че Урав всеки миг ще те погълне, че е необратимо… — тя свежда поглед към канията, стегната за бедрото му, — може би ще е за предпочитане сам да решиш нещата.
Той кимва бавно. После ѝ благодари отново и добавя:
— Може би ще е добре да слезеш от моста, между другото.
— Защо?
— Защото никога не се знае как ще се обърне един хубав бой.
Ботушите на Зигруд потропват кухо при всяка негова стъпка върху леда. За опитното му ухо този звук е красноречив — ледът е дебел шейсетина сантиметра. „Добър лед — мисли си той — за шейни и коне.“
Върви по заледената река. Вятърът хапе и брули ушите му. Хиляди ледени люспици са полепнали в мазнината по ръцете и краката му като инкрустация със скъпоценни камъчета и скоро той се превръща в леден човек, който крачи по широко сивкавобяло поле и събира в себе си слабата лунна светлина.
Това му напомня друг подобен случай — язди по леда, шейната стърже зад него, тропот на конски копита; поглежда през рамо и вижда Хилд и дъщерите им, сгушени под купчина кожи в шейната, смеят се и пищят…
„Не искам да мисля за тези неща.“
Примигва и фокусира погледа си върху въжетата, които висят от моста. Светлините на Баликов му се струват изгубени в далечината, сякаш гигантският метрополис е малко курортно градче на далечен бряг.
Колко пъти е виждал такива гледки в моряшките си дни? Десетки? Стотици? Спомня си гигантските канари на дрейлингските брегове и мъждукащите светлинки сред малките колиби, плъзнали в ниското. Спомня си какво е да се събудиш от крясъците на скалните птици, които кръжат около върховете.
„Не искам да мисля за тези неща“ — повтаря си той. Ала спомените се надигат болезнено, като забрал трън, който тялото ти изкарва навън.
Смехът на водата. Облачните дни. Огньовете, напалени по заскрежените плажове.
Помни последното си плаване. Млад мъж, който се връща у дома и няма търпение да види семейството си. Ала когато хвърлят котва на дрейлингския бряг, заварват селата в паника.