„Кралят. Убили са краля и всичките му синове. Палят къщите. Палят града. Какво да правим?“
Помни ужаса, с който го е изпълнила онази новина… Тогава не проумява, не може да разбере как е могло да се случи. Без значение колко пъти задава въпроса: „Всичките му синове? Сигурни ли сте?“, отговорът винаги е еднакъв: „Династията Харквалд вече я няма. Всички крале са мъртви, а ние сме изгубени.“
Ледът пука под краката на Зигруд. „Светът е страхливец — мисли си той. — Светът не се променя в лицето ти; не, той чака да му обърнеш гръб и тогава ти скача…“
Зигруд върви по замръзналата Солда. Мазнината по тялото му се е втвърдила, млечнобяла и напукана — Зигруд прилича на великан, излязъл от свещоливница. Върви към дебелото въже, което виси от средата на моста. Мостът му се е сторил тесен преди, някакви си десетина метра ширина, но сега, погледнат отдолу, прилича на исполински черен кокал, извит на дъга в небето.
Казва си, че мостът ще издържи. Ако го направи както трябва, мостът ще издържи.
Чува плясък на вода. Поглежда надясно под сенките на моста и вижда съвършен кръг, изрязан в леда. Нещо дървено се клатушка, уловено в капана на дупката. Барачка вероятно, с все обитателите ѝ.
Стига до провисналото дебело въже. Прави в края му клуп, после използва моряшки възел да стегне примката. Възелът му е познат до болка — ръцете му огъват, промушват и затягат въжето сами.
Връзва възела и си спомня.
Спомня си как тича към дома си, след като е чул новината за нападението. Спомня си как го намира изгорял и празен, нивите си — опожарени и посипани със сол.
Спомня си как изравя крехките бели кости от влажната пепел на изгорялата спалня. Спомня си как изкопава гробовете в двора. Купчината обгорели кости, смесени, с липсващи елементи, объркана човешка мозайка.
Невъзможно му е да разпознае в тях съпругата и дъщерите си. Но разделя някак костите, погребва ги и плаче.
„Стига. Достатъчно.“
Зигруд навързва и останалите въжета към клупа, после стяга краищата им към харпуните. Забива харпуните в леда, в редица през петнайсетина метра.
Поставя фенера пред централния харпун и с върха на алебардата изрязва в леда четири дълбоки и дълги радиални черти, които се срещат в точка току пред фенера — в готов вид произведението му прилича на гигантска звезда. После сяда върху пресечната точка, с гол задник върху леда, слага алебардата напряко на коленете си и чака.
Патица надава скръбен крясък.
Писъци откъм източния бряг. Вятърът вие.
Той се старае да се съсредоточи, но спомените са безмилостни.
Спомня си как е чул, че се създава нова нация, наречена Дрейлингски републики, но както името, така и гръмкото название „нация“ са нелепи — въпросните републики са обикновени пиратски държавици, проядени от корупция и алчност.
Зигруд, съсипан от мъка и ярост, предпочита да се бие като мнозина други. И пак като мнозина други се проваля, заловен е и хвърлен в Слондхайм, скалния затвор, който е по-лош и от смъртта, така казват хората.
И го казват с право. Зигруд не е сигурен колко години е прекарал сам в малката килия, преживявайки с рядка овесена каша, безумен в мрака. Отчасти вината си е негова — всеки път, когато го извадят от карцера, той налита да убива и често успява. Накрая решават, че няма право на повече шансове, че ще живее в мрак до смъртта си.
Ала един ден прозорчето във вратата на килията се отваря и Зигруд вижда лице, каквото не е виждал досега. Женско лице с тъмна кожа и дълъг нос, с черни очи и тъмни устни, и стъкло на лицето — по едно малко стъклено кръгче пред всяко око. Ала тези безсъдържателни мисли се изпаряват в миг, когато лицето казва: „Съпругата и децата ти са живи и здрави. Издирих ги. Ще се върна утре, ако искаш да говорим.“
Прозорчето се затваря с трясък. Стъпките затихват и се стапят.
Така Зигруд е видял за пръв път Шара Комейд.
Колко години са минали оттогава? Десет? Единайсет? Няма значение. Тези нови години не значат нищо за него.
Зигруд примигва с едното си око; клепачът лепне от лойта.
Мисли за децата, които са пораснали далече от него, за младата жена, която някога му е била съпруга. Пита се дали има нов съпруг, а децата му — нов баща.
Поглежда към ръцете си, покрити с белези, лъщящи от мазнината. Ръце, които не разпознава като свои.
Мека жълта светлинка примигва под леда в далечината.
Зигруд разтърква длани да отстрани мазнината, пробва захвата си върху дръжката на алебардата.
„Точно така трябва да бъде — мисли си. — Студ, мрак и очакване на смъртта.“