— Ела — каза тя и го поведе към парапета. Тъмните скали на дрейлингския бряг дебнеха на хоризонта. — Моряците твърдят, че разстоянието е по-малко, отколкото изглежда. Макар че ти сигурно го знаеш и сам.
Той сведе поглед към златната гривна, сложи я на китката си и вдигна ръка да я огледа.
— Не мога да ги видя. Нали?
Тя поклати глава.
— Няма да е безопасно, нито за теб, нито за тях. Сега поне. Някой ден нещата може и да се променят.
— Какво искаш от мен? — попита той.
— Да искам от теб? Нищо не искам. Засега.
— Спасила си семейството ми. Мен освободи от затвора. Защо?
— Смятам, че информацията, която имаш за дрейлингските земи, може да се окаже изключително ценна — каза Шара. — И вероятно ще дестабилизира отношенията между Дрейлингските републики и Континента. — Намек за самодоволство се промъкна в гласа ѝ. Това беше първият голям разузнавателен удар в кариерата ѝ, а тя още не бе достатъчно опитна и не виждаше причина да крие гордостта си.
— Това не е достатъчно.
— Достатъчно за какво?
— За онова, което си направила за мен.
Шара замълча, защото не знаеше какво да каже.
— Поискай ми нещо — продължи той.
— Какво?
— Поискай нещо от мен. Каквото и да е.
— Няма какво.
Той се изсмя.
— О, има.
— Аз съм агент на сейпурското разузнаване — каза тя с известно раздразнение. — Няма с какво ти да ми…
— Ти си още момиче — каза Зигруд, — младо момиче, което не може да управлява кораб, не може да се бие и което не е проляло капка кръв в живота си. Може да си умна, но определено имаш нужда от човек като мен. Само че гордостта ти пречи да си поискаш каквото ти е нужно.
Шара го стрелна с гневен поглед.
— И за какъв се предлагаш? За мой бияч? За моя секретарка? Би ли паднал толкова ниско?
— Ниско? — Обърна се да погледне отново морето. — Ниско… Нямаш представа какво е да паднеш ниско. Нямаш представа какво ми направиха там. То е неописуемо. Каквото и да ми донесе бъдещето сега — да нося вода, да сервирам ядене, да се бия, да убивам… все ми е едно, претръпнал съм. Претръпнал съм. — Повтори го, сякаш в опит да убеди сам себе си, после се обърна да я погледне, блед, преследван от призраци. — Поискай ми нещо. Поискай.
Макар лицето му да беше мръсно и покрито с белези, Шара изведнъж усети, че може да погледне под тази маска. И погледна под нея, и разбра, че по някакъв изкривен начин той я моли за позволение да умре, защото друго вече не е в състояние да си представи.
Шара погледна назад към смаляващите се дрейлингски канари. И направи нещо, което никога не би направила сега — оголи сърцето си и му каза истината, после даде обещание, без да знае ще може ли да го изпълни.
— Тогава те моля — каза бавно тя — да запомниш, че за теб това не е сбогом. Един ден ще ти помогна да се върнеш у дома. Ще ти помогна да пресъградиш разрушеното. Обещавам да те върна.
Той погледна към морето, окото му блестеше. А после, за неин ужас, се свлече на колене, стисна парапета и избухна в сълзи.
— И си сигурна, че няма да премислиш? — казва някой.
— Сигурна съм, че дори не ми позволиха да го обмисля — отвръща гласът на Малагеш. — Проклетият ви съвет дори не ми даде тази възможност.
— Те дори не могат да гласуват! — казва другият глас. — Събранието нямаше кворум! Достатъчно е да окажеш лек натиск, Тюрин!
— О, в името на всички морета — мърмори Малагеш, изтощена и пияна. — Не оказах ли достатъчно натиск тази нощ? Ще направя каквото ми казаха да направя, много благодаря, а съвсем ясно ми казаха да си гледам работата.
Шара влиза в кухнята и вижда Воханес Вотров, облечен в обичайното си бяло кожено палто, застанал пред Малагеш, която го гледа кисело над пълна чаша с уиски. Бастунчето на Вотров потропва в нетърпелив ритъм по тока на ботуша му.
— Мислех, че ще заключим посолството и няма да пускаме никого — казва Шара. — И особено него.
Воханес се обръща към нея с широка усмивка.
— Виж ти! Ето я и самата победителка, току-що излязла триумфално от смъртоносната схватка. Каква епична нощ, а?
— Во, наистина нямам време за прословутия ти чар. Как влезе?
— Като приложих прословутия си чар в щедри количества, разбира се — казва Воханес. — Моля те за помощ. Трябва да убедим губернатор Малагеш да се размърда. Пропускате уникална възможност!
— Отказвам да си помръдна задника — казва Малагеш — и на един сантиметър от този стол. Не и тази нощ.
— Но ситуацията в града е критична! — казва Воханес. — Едната му половина може да стигне до другата само ако заобиколи покрай стените! А за всички е ясно, че Баликов не разполага с ресурсите да възстанови моста в спешен порядък.