— Но то беше свещено създание… — казва Шара. — На градския площад е имало храм на Урав! Местните са почитали онова нещо!
— Да, навремето. Преди повече от триста години! А сега то се опита да избие всички ни!
— Но… Но повечето работа я свърши Зигруд!
Той свива рамене.
— Е, явно и вие намазвате покрай него. Градските старейшини не знаеха какво да правят. Не е изключено да си първият сейпури, който е спечелил уважението на Баликов. И ако ти или някой в Галадеш си направи труда, Сейпур би могъл да пристигне на бял кон в града, да възстанови моста и да се превърне в спасител!
Шара и Малагеш седят и мълчат. Воханес вади цигара от малка сребърна кутийка и я пъха в цигарето си.
— Да се надяваме — казва той, — че няма да открият коя си в действителност. Предвид семейната ти история това може да породи някои изключително неприятни съпоставки, нали така?
Шара пие. Струва ѝ се съвсем на място — нали е войник сред войници, които празнуват оцеляването си, а мнозина други са загинали. Виното се смесва с умората. Воханес пие заедно с нея и Малагеш и скоро нощта се превръща от вечер на оголени нерви и ужасна травма в една от колежанските им запивки, когато седят в общата стая със състудентите си, клюкарстват и решително игнорират външния свят и неговата лудост.
„Колко хубаво беше — спомня си Шара — да се чувстваш един от компанията.“
Малагеш похърква на стола си във виолетовите часове преди зазоряване. Воханес помага на Шара да се качи по стълбите. Тя спира да си поеме дъх край широките прозорци на площадката. Звездите са полегнали върху одеяло от меки лилави облаци, подпрени от стените и покривите на Баликов. Гледката е колоритна до степен на безвкусица, като картина на сантиментален художник без чувство за мяра.
Воханес бавно докуцуква до нея, внезапно отпаднал.
— Аз… — Шара знае, че ще съжалява за тези си думи, но е толкова пияна, че не може да се спре. — Съжалявам, че си пострадал така, Во.
— Така стоят нещата — тихо казва той. И да знае, че тя знае как точно се е наранил, не го показва. — Само те моля за помощ да ги променим.
Когато най-сетне стигат до стаята ѝ, тя сяда на леглото и подпира чело на ръцете си. Всичко се люлее пред погледа ѝ, все едно е на корабна палуба.
— От доста време — казва в тъмното гласът на Воханес — не съм бил в женска спалня…
— С Иваня не…?
Той клати глава.
— Там… нещата стоят другояче.
Тя се отпуска назад в леглото. Воханес се подсмива доволно, сяда до нея и се подпира на една ръка — надвиснал е над Шара, хълбоците им се докосват.
Шара примигва изненадано и казва:
— Не знаех, че проявяваш интерес към това.
— Е, не е и… чак толкова различно.
Тя се усмихва тъжно. „Бедният Во. Вечно разкъсван между два свята…“
— Не те ли отвращавам? — пита Шара.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Ами, не ти играя по свирката. Не ти помагам, нито на теб, нито на Баликов, нито на Континента. Аз съм ти враг, препятствие.
— Сейпурската политика ми е враг. — Той въздъхва. — Един ден ще те накарам да си промениш мнението. Може да стане и тази нощ дори.
— Не ставай смешен. Магнатите като теб често ли се възползват от пияни жени?
— Хм. Когато се прибрах, между другото, тръгна слух, че съм си намерил сейпурска любовница — казва Воханес. — Хората се възмущаваха. Мисля, че немалко сред тях ми завиждаха обаче… Но нито възмущението им, нито завистта имаха някакво значение за мен. — Очите му блестят… Възможно ли е да са насълзени? — Не тръпката на екзотичното ме беше привлякла към теб. Харесвах те заради онова, което си.
„Няма право да е толкова хубав, мамка му“ — мисли си Шара.
— Ако не ме искаш в стаята си — казва той, — само кажи и ще си тръгна.
Тя се замисля и въздъхва драматично.
— Винаги ме поставяш пред толкова трудни решения…
Той я целува по врата. Брадата му я гъделичка по устните.
— Хм — казва Шара. — Е… — Пресяга се, хваща кувертюрата и я отмята. — Предполагам — казва през смях, докато Во я целува по ключицата, — че ще е по-добре да се мушнеш под завивките.
— Кой съм аз да отказвам на посланика? — пита закачливо той и измъква ръце от бялото си кожено палто.
„Толкова важно ли е било онова събрание — пита се Шара, — че се е прибрал да се преоблече?“
Изглежда, го е изрекла на глас, защото Воханес я поглежда и казва:
— Не съм се преобличал. Цяла вечер съм с тези дрехи.
Шара се опитва да задържи тази мисъл, мисълта, че нещо не е както трябва, но той посяга да разкопчае ризата си и тя започва да мисли за куп различни неща едновременно.