— Как искаш да легна?
— А ти как би искала?
— Ами, питам заради… заради хълбока ти…
— О! О, да… Разбира се.
— Ето… Така добре ли е?
— Добре е. Много е добре даже. Ммм.
„Това е лоша идея“ — мисли си Шара, но бързо прогонва тази мисъл, за да се наслади на малката радост…
Опитва се да я прогони, но не успява.
— Во…
— Да?
— Ти… приятно ли ти е?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Питам, защото…
— Знам! Знам… просто… прекалих с виното…
— Сигурен ли си, че ставата не те боли? Да не те притискам?
— Не! Добре си си така! Абсолютно… добре си си.
— Ами… Може би ако се преместя насам… Ето така. По-добре ли е?
— Да. — Звучи изпълнен по-скоро с решимост, отколкото със страст. — Това е…
— Да?
— Това…
— … да?
— Не би трябвало да е толкова… толкова трудно…
— Во… ако не искаш да…
— Искам!
— Знам, но… не е нужно да се чувстваш задължен или…
— Не, аз просто… просто… Богове! — И се срива до нея на леглото.
Секундите се източват в тъмната стая. Шара започва да се пита дали не е заспал.
— Съжалявам — тихо казва той.
— Недей.
— Май не съм мъжът, когото помниш — прошепва той.
— Никой не очаква това от теб.
Дишането му става тежко, сякаш се опитва да скрие сълзите си.
— „Светът е нашата топилна пещ — прошепва той. — И огънят ни оформя постоянно.“
Шара знае този стих.
— Колкаштава?
Той се изсмива горчиво.
— Може би Волка е бил прав. Веднъж колкаштан…
После млъква.
Шара се чуди що за мъж трябва да си, за да мислиш за брат си, когато лежиш гол в женско легло. После и двамата потъват в неспокоен сън.
Шара се събужда трудно, умът ѝ се мята в мазните тъмни води на махмурлука. Възглавницата жули лицето ѝ като шкурка; голите ѝ ръце са измръзнали, а стъпалата ѝ горят под юргана.
Глас като лай:
— Ставай. Ставай!
Възглавницата върху главата ѝ се повдига и жестока дневна светлина пронизва Шара като с нож.
— Ставай, да му се не знае!
Шара се обръща. Малагеш стои до леглото ѝ и държи сутрешния вестник все едно е отрязаната глава на враг.
— Какво? — казва Шара. — Какво?! — Слава богу, с гащи е. Колкото до Воханес, него го няма в леглото. Сигурно е избягал, пришпорван от срам, мисли си Шара и ѝ става болно. Дано не е така, защото противното би означавало, че Воханес има наистина лошо мнение за нея.
— Прочети това — казва Малагеш и сочи една статия във вестника.
— Какво?
— Прочети го бе! Просто чети.
Шара мушва ръка под възглавниците да си намери очилата. Слага ги как да е на носа си и първото, което вижда, е собственото ѝ лице в черно и бяло на първа страница във вестника. Снимката я показва как стои на брега на реката; зад нея се вижда мъртвото туловище на Урав, а в краката ѝ лежи Зигруд, целият омазан в кръв, лицето му скрито зад воал от мазна коса. Това, мисли си Шара, е най-хубавата снимка, която са ѝ правили някога, фотографът я е уловил в профил, стойката ѝ е царствена, вятърът развява леко косата ѝ, превръщайки я в мека абаносова река.
Текстът на статията удвоява изумлението ѝ:
Снощи централните квартали на Баликов станаха обект на внезапно, необяснимо и ужасяващо нападение откъм река Солда. Потвърдено бе, че гигантско същество, наподобяващо воден обитател (природата на съществото принуждава този вестник да го нарича само и единствено „съществото“, защото всяко по-прецизно определение би могло да предизвика последствия от съдебно естество), е доплувало срещу течението на реката, пробило е леда и е започнало да отвлича минувачи от нашите красиви крайбрежни алеи и да ги дави в ледените води.
Размерите и масата на това същество били толкова големи, че то успяло да събори няколко сгради край реката, преди градските власти да реагират. Цели двадесет и седем граждани са загубили живота си, а към четири часа тази сутрин още продължаваха да пристигат доклади за изчезнали хора. Бройката на откритите трупове е много по-малка.
Полицейското управление на Баликов бързо организира атака с цел да залови или убие съществото, но в резултат то нанесе сериозни щети на моста Солда, толкова сериозни, че мостът се срути, убивайки шестима полицаи и ранявайки други девет, сред които уважавания капитан Миклав Несрев. По наша информация капитан Несрев вече е стабилен и се възстановява в лазарета на Дома на Седемте сестри.
Отстраняването на тази заплаха за града ни настъпи по един изумителен начин, защото съществото бе в крайна сметка надвито и умъртвено от човек, когото най-малко бихме очаквали да видим в ролята на свой спасител. Вестникът получи информация, че наскоро назначената в сейпурското посолство Ашара Тивани всъщност е Ашара Комейд, племенница на министъра на сейпурското външно министерство Виня Комейд и правнучка на противоречивия генерал Авшакта си Комейд, последният кадж на Сейпур. Нашите източници потвърждават, че именно благодарение на нейните усилия и тактически умения съществото е било озаптено и убито.