Някъде наблизо се чува нещо като кашлица; все едно някой си прочиства гърлото.
Малагеш поглежда към прозореца и казва:
— Какво беше това?
Колкото до Шара, тя добре познава този звук; чувала го е през цялото си детство — съставен е от две трети нетърпение и една трета снизходителност…
— Нищо няма отвън — казва Малагеш, надзъртайки зад завесите на прозореца. — Ако не броим тълпата, разбира се. Не съм си въобразила този звук обаче, нали?
Шара поглежда към прозореца със затворени капаци до бюрото си. Долното ляво стъкло трепти странно, а отраженията са леко изкривени.
— Губернаторе — казва Шара, — би ли… би ли ме извинила за малко?
— Ще повръщаш ли?
— Не е изключено. Просто трябва да… да помисля.
— Ще бъда долу — казва Малагеш, — но не разчитай още дълго да се мотая тук. Предвид мащабите на кашата, която предстои да почистя, много скоро ще трябва да се върна в щаба.
— Разбирам.
Малагеш излиза и затваря вратата. Шара застава пред прозореца точно когато в стъклото се появява лицето на леля ѝ.
— Изглежда… че имам не по-малко вина от теб — казва Виня.
Шара мълчи. Не помръдва. Не говори. Само гледа. Колкото до Виня, тя е също толкова резервирана и хладна. Двете се гледат през стъклото с еднакви изражения, маски, зад които се промъкват подозрение, болка и недоволство.
— Трябваше да те спра много отдавна — казва Виня. — Интересът ти към Континента винаги е бил прекален. Но вместо да обуздая този интерес, аз ти се доверявах все повече, оставях те да действаш по свое усмотрение, без контрол от моя страна… И сега съжалявам. Може би трябваше по-често да те връщам у дома. Може би ти си права. Сега ми се иска да не бе отсъствала толкова дълго, да имаше поглед върху случващото се у дома, върху промените, които настъпват в парламента… Да усетиш сама подводните течения, деликатния баланс…
„Аха. Застрашила съм политическата ѝ кариера.“ След като само преди няколко часа е преживяла пожар и сблъсък с Урав, Шара не открива в себе си съчувствие към парламентарните несгоди на леля си. Всъщност не открива у себе си желание изобщо да участва в този разговор. Стига ѝ да слуша и да наблюдава как намеренията и мотивите на Виня кристализират в стъклото на прозореца като първа есенна слана.
— Общият тон се промени драматично и рязко, буквално за един ден. Десетилетия наред никой дори не се замисляше за сътрудничество с Континента, но сега… Сега сме отворени за тази идея. Сега изневиделица сме любопитни. Въпреки всичките ми дългогодишни усилия министрите изведнъж решиха да преосмислят отношението си към Континента. А секретарите и асистентите им вкупом се втурнаха да преглеждат кореспонденцията си с Континента и едно име, оказва се, изскача под десетки молби и петиции. Вотров, Вотров, Вотров…
Стомахът на Шара трепва. Не е очаквала това. Е, донякъде го е очаквала — само преди броени минути е стигнала до извода, че именно Во е разкрил истинската ѝ самоличност пред пресата, но определено не е вярвала, че безумният му ход може да сработи! И то точно преди изборите за градски старейшини…
— Сигурно чакаш — казва Виня — да ти съобщя решението си, тоест какви действия ще предприема.
Шара свива устни, примигва, но с това реакцията ѝ се изчерпва.
Виня клати глава.
— Трябваше да ти забраня да влизаш в Склада. Да се сетя, че предвид манията си по Континента няма да издържиш на изкушението.
Шара вдига вежда.
— Чакай… За какво?…
— Нищо чудно, че щом си научила за съществуването му, на секундата си решила, че трябва непременно да идеш там — продължава леля ѝ. — Да проникнеш по един или друг начин в Склада, да си пъхнеш носа където не ти е работа и да преровиш рафтовете му.
— Чакай! Лельо Виня, не съм искала да влизам в Склада! Наложи се!
— Сериозно? Виж ти. Последно разбрах, че си разпитвала чистачка в университета за смъртта на доктор Пангуи. Следващото, което чувам, е, че си проникнала в Склада, в сградата с най-строго ограничен достъп, която съществува понастоящем в света, че си го подпалила и после си отишла да се сражаваш с речни чудовища с Божествен произход, битка надлежно отразена на първа страница! С провалено прикритие! Искрено се опитвам да проумея как се е стигнало до това, Шара! И виждам само един възможен отговор — че ти, понеже си обсебена от мухлясалите мъртви богове, си намерила начин да идеш в Склада, водена от едното любопитство, сякаш той е някакъв проклет музей, който да разгледаш… успяла си да го подпалиш, като едва не си загинала в пожара, и междувременно си пуснала на свобода някакво страховито Божествено създание!