— Мен?
— Да. Повишавам те, скъпа. Вече не си временно изпълняващ длъжността посланик, вече си нашият пълноправен главен дипломат в Баликов. Слагам те там, където няма как да съсипваш операции.
Шара пребледнява.
— О, не!
— О, да. Излизаш на сцената на обществения живот, под светлината на прожекторите. Временно си отстранена като агент на разузнаването. Губиш правото си на достъп до засекретена информация и до данни за всякакви мисии. Не си прави труда да отправяш запитвания до други агенти на министерството, защото те ще остават без отговор. На практика ще бъдеш лицето на Сейпур в Баликов, лице, което всички познават и до което всички ще се допитват. И без съмнение ще бъдеш посрещната с аплодисменти на новия си пост — отровно добавя леля ѝ.
Гади ѝ се. Няма нищо, нищо по-страшно за един оперативен агент от това да го сложат на обществен пост, открит и уязвим за всички задължения и ограничения, които така лесно е заобикалял в сенките на предишната си кариера.
— Подозирам, че ще си страшно заета — казва Виня. — По всичко личи, че Баликов и Сейпур умират да си говорят. И ще си говорят чрез теб. Не знам дали с онзи тип Вотров заедно сте сглобили тази схема, но ако е така, сигурно много се гордееш със себе си, защото тя определено сработи… аз пък ще се погрижа по-голямата част от товара да падне на твоите рамене.
„Значи това е наказанието ми — мисли си Шара. — Бих предпочела да ме осъдят и затворят. Но пък Виня никога не е била склонна да проявява милост.“
Шара се изкашля. Има все по-силното чувство, че играе на батлан с противник, който тайно играе друга игра по други правила, но в момента е така отчаяна, че е готова на всичко.
— Лельо Виня… чуй ме.
— Да?
— Ако… ако ти кажа, че в Баликов съществува реална и много сериозна опасност… че съм станала свидетел, от първа ръка, на доказателство, което сочи, че едно от Божествата, в някаква форма, е оцеляло… Какво би направила тогава?
Виня я измерва с пренебрежителен поглед.
— Това ли е голямата ти тайна? Ужасното ти подозрение? Затова ли отиде в Склада?
— Да. Сигурна съм. Напълно съм сигурна, лельо Виня.
— О, Шара… ще направя онова, което направих, когато чух това твърдение за последен път, преди два месеца. И предпоследния път, преди седем месеца. И многото пъти, когато съм го чувала преди това… Получавам средно по десетина доклада годишно, в които се твърди, че боговете не са мъртви, че още беснеят някъде и планират завръщането си. Получаваме най-редовно такива доклади още от войната насам. Ако ги натрупам един върху друг, купчината ще се извиси колкото триетажна сграда! И всички те са напълно убедени, че това ще се случи… защото Континентът е убеден, че това ще се случи, че Божествата им ще се върнат. Това е тяхната глупава легенда, отчаяната им мечта, също като дрейлингите с техния Даувкинд. Изгубени крале и кралици, които един ден ще се върнат при тях с издути от вятъра платна… Това са глупости, Шара.
— Но… аз съм най-опитният експерт по всичко Божествено. Това не значи ли нещо?
— Ти си най-вманиаченият ни по всичко Божествено агент — меко я поправя Виня. — А това е различно. Можеш да имаш своите интереси и дребни забежки, Шара, но преди всичко си слуга на Сейпур.
Шара едва не повишава глас: „Като теб ли? Кой те държи на къса каишка, лелче? Кой ти е влязъл под кожата? Как така изведнъж стана толкова по-потайна и толкова по-ирационална отпреди?“ Но не го казва, разбира се — противното би означавало да разкрие подозренията си пред Виня, а да ѝ дава подобно предимство би било глупаво.
— Може пък да ти се отрази добре — казва Виня. — Току-виж най-после си извлякла някаква поука за себе си.
Шара кимва. Изглежда съкрушена, но вътрешно си мисли: „Вярвам, че вече научих много, лелче.“
— Неприятно ми е да го кажа, но ще те помоля повече да не се свързваш с мен по този начин, скъпа — казва Виня. — Поне докато нещата не утихнат. Трябва да сме особено внимателни сега, предвид случилото се. А чудесата, както добре знаеш, са нещо много опасно. — Усмихва се тъжно. — Довиждане, миличка.