Зигруд свива рамене.
— Изглеждаше болен. Мисля, че нещо не е наред с този човек, честно.
С тези си думи Зигруд потвърждава едно подозрение, което Шара таи от известно време — че Воханес Вотров не е на себе си. Действията му са прекалено необясними. Защо му е било да разкрива самоличността ѝ пред медиите? И защо сега, след като е получил от сейпурското правителство точно каквото е искал от него, защо не говори с нея, официалния представител на Сейпур в Баликов? И защо той, чийто живот е осакатен от колкаштанското възпитание, мълви стихове от Колкаштава в бездните на пиянски сън?
Единственият смислен отговор гласи, че Воханес е по-раздвоен, отколкото е подозирала. Може би достатъчно раздвоен, за да става въпрос за психическо заболяване, за човек, който не знае какво прави.
— Нищо не можем да направим по въпроса — казва накрая Шара. — Трябва да… трябва да продължим с нашите си дела.
— Добре — казва Зигруд. — Та какво казваше?
Шара полага усилия да се съсредоточи.
— Дрехите. В тях са пришити малки талисмани. Малки медальони, гривни и метални дреболийки със символа на Колкан — нещо като монетите, но по-засукано. Следователно тези дрехи, попаднат ли в съприкосновение с това място на уличката, предизвикват някакъв вид реакция, точно като монетите, които търкулнахме.
— Тоест…
— Тоест… — Шара сгъва дрехата на стегната топка, обръща се и я мята към тебеширената линия.
Само дето дрехата така и не я преминава.
Зигруд примигва.
Топката сива вълна е изчезнала.
— Добре — казва Шара. — Ако трябва да съм честна докрай, не бях сигурна, че ще се получи.
— Какво?…
— Чувствам се и някак виновна обаче… надявам се, че тази не е била единствената дреха, която си изкрънкал от полицаите…
— Какво стана, мамка му?
— Изглежда, съм права — казва тя. — Тази уличка е пострадала много сериозно при Примигването, много дълбоко. И не само уличката. А самата реалност. — Изтупва ръце и се обръща към тебеширената линия. — Това е първият пример за остатъчна реалност, наблюдаван от Великата война насам.
— След Войната, след като Божествата били убити, минало известно време, преди реалността да реши какво точно се очаква от нея — казва Шара. — В даден град животът се въртял около един абсолютен принцип, в съседния град — около друг, често противоположен на първия. След смъртта на Божествата тези два района трябвало да се помирят и да решат какво е истинското им състояние. И докато този процес течал, се наблюдавала така наречената…
— Остатъчна реалност — довършва Зигруд.
— Именно. Места, където правилата били в състояние на стазис, един вид висящи, нерешени. Дълбока рана във фундаменталната природа на реалността, причинена от Примигването.
— Добре де, но как е възможно тук реалността все още да дава дефекти и никой да не го е забелязал?
— Може би защото тук — Шара обхваща уличката с жест — остатъчната реалност се слива с общия пейзаж. — Районът прилича на останалата част от Баликов, разкривен, изроден, белязан; сгради, уловени в капана на други сгради; улици, които завършват с оплетени стълби. — Очевидно е, че Баликов така и не се е възстановил от Примигването.
— И от другата страна на това… — Зигруд сочи към невидимия „вход“ и явно се чуди как да го нарече, — на тази остатъчна реалност, има друга реалност?
— Така смятам. И по-точно, има реалност, където е важно кое Божество почиташ, чии символи, маркировки и белези носиш.
— Значи е вярно, дето казват, че по дрехите те посрещат…
— Още колко носиш? Дрехи имам предвид.
Зигруд поглежда в раницата.
— Три.
— Дай ми най-малката. Ще минем отвъд.
Двамата се обличат — дрехата на Шара ѝ е абсурдно голяма, Зигруд едва се побира в своята.
— Наистина ми се ще да ги беше изпрал — казва Шара. — Тази е цялата в засъхнала кръв.
— Сигурна ли си, че ще подейства? — пита Зигруд.
— Да. Защото самият ти едва не си преминал.
Зигруд смръщва вежди.
— Сериозно?
— Да. Когато си видял първото изчезване, онзи, дето скочил отвисоко в уличката. Каза, че си зърнал за миг високи тънки сгради в бяло и златно… И според мен единствената причина да ги видиш се крие в това — добавя Шара и посочва дясната му ръка, скрита в сивата ръкавица.
— Защото съм докоснат от Пръста на Колкан — казва Зигруд.
— Носел си знака на Божеството, затова „входът“ е бил склонен да те пусне. Отчасти поне.
Шара си слага колкаштанската качулка и пристъпва към тебеширената линия.
— Нека аз мина пръв — казва Зигруд. — Отвъд тази черта е вражеска територия. Никой не е ходил там, освен хората, които ни нападнаха.