Шара се усмихва широко. Отдавна не ѝ се е случвало и чувството е приятно.
— Половината си живот чета за други реалности. Не бих отстъпила на никого шанса първа да вляза в такава, дори с цената на живота си.
И пристъпва напред.
Промяна няма, нищо общо с усещането, когато е пристъпила в Неспоменавания склад. Всъщност дори не е сигурна, че се е получило — все още е в пресечката, под краката ѝ има каменен паваж, пред нея има улица, която не изглежда по-различно отпреди.
Шара свежда поглед. В краката ѝ се валя колкаштанска дреха, овързана на стегната топка.
Обръща се и вижда как Зигруд се появява от нищото в средата на пресечката. Окото му примигва изпод качулката и той пита:
— Преминахме ли?
— Така ми се струва — казва Шара. — Но това място не изглежда много по-различно от…
Млъква по средата на изречението, загледана над рамото на Зигруд.
— Какво? — пита той, после се обръща да погледне на свой ред и възкликва: — О!
Първата ясна разлика е налице — отвъд съседната сграда е ден. При това не какъв да е ден, а прекрасен ден — ден с безоблачно небе, толкова синьо и красиво, че да те заболи сърцето. Шара поглежда назад — там небето над сградите е мастилено, опушено. Нощното небе, което помни отпреди малко. „Има сериозно несъответствие дори във времето…“
Ала това е нищо в сравнение с другата разлика — отвъд края на пресечката, там, където започва прекрасният ден, се издигат исполински, великолепни бели небостъргачи, обточени и увенчани със злато, облицовани с керамика с растителни елементи в сложен рисунък, надупчени от крехки на вид бели арки и декоративни прозоречни ниши, целите в стъкло и перли.
— Какво — казва Зигруд — е това?
Шара, затаила дъх, изтичва на улицата и открива, че целият квартал, докъдето ѝ стига погледът, е застроен с прекрасни бели като лилии сгради, всяка със свой собствен фриз. Стените са покрити с калиграфски елементи, наподобяващи преплетени лиани или редове писано слово. Една сграда например е покрита с гигантски стихове от воортяштанската Книга на копията. Мозъкът на Шара прегрява от усилието да разпознае множеството изображения: „Загубата на свети Варчек при Зелената зора… Таалхаврас поправя арката под света… Аханас спасява слънчевото семе…“
— О, морето да ми е на помощ! — Трепери цялата. Свлича се на колене. — Морето да ми на помощ…
— Къде сме? — пита Зигруд.
Шара си спомня казаното от свети Киври: „Беше като да живееш в град, направен от листцата на цвете.“
— В Баликов — казва тя. — Но в стария Баликов. Свещения град.
— Мислех, че всичко това е било унищожено — казва Зигруд.
— Не… изчезнало е! — казва Шара. — По време на Примигването Баликов се е смалил значително, цели квартали просто са изчезнали. Някаква част сигурно е била унищожена, но явно не всичко. Това… тази част от Баликов е оцеляла, отделила се е от нашата реалност, но не напълно, доколкото е останала достъпна чрез „входове“.
Прашинки танцуват, уловени в снопове слънчева светлина. Кристалните прозорци на един вътрешен двор хвърлят по улицата златни призми.
— Значи това се опитват да си върнат? — Вдига глава да обхване с поглед небостъргач, висок половин миля и увенчан с голям златен купол. — Нищо чудно.
— И това е само част от прежното величие на града — казва Шара. — Много повече е било безвъзвратно изгубено, заедно с всички хора, които са се намирали в поразените сгради.
Фонтан с формата на букет жасмини ромони жизнерадостно. Водни кончета прелитат от цвят на цвят, зелените им очички отразяват светлината.
— Хиляди значи — казва Зигруд.
Шара клати глава.
— Милиони. — После се замисля. — Чакай. Искам да пробвам нещо…
Протяга ръце напред и започва да мърмори нещо. Първите ѝ три опита са неуспешни.
— Какво правиш? — пита Зигруд.
Но при четвъртия опит…
В ръцете ѝ се появява стъклено кълбо колкото ябълка. Шара се засмива доволно.
— Работи! Работи! Я да видя дали… — Завърта кълбото така, че да улови слънчев лъч. Кълбото изведнъж грейва, свети с ярка и чиста златна светлина. Шара се засмива отново, поставя кълбото на земята и го търкулва към Зигруд. Той го спира с крак. Кълбото продължава да грее, осветява го отдолу нагоре.
— Чудо — казва Шара. — От Книгата на червения лотос на Олвос. Това чудо никога не е сработвало във… така де, в нашия Баликов, ако можем да го наречем така. Но тук…
— Тук работи, и още как.
— Защото тази реалност се подчинява на други правила. Гледай само… търкулни кълбото към мен. — Шара се навежда да го вземе, после го хвърля високо във въздуха и казва със силен глас: — Спри и покажи! — Светещата сфера увисва на три метра над главите им и окъпва улицата около тях в мека светлина. — Имало е такива в целия град, вместо улично осветление. Страхотно, нали?