Ако си седнал и държиш, да речем, пистолет, насочен към нечия глава.
Шара отива при колоната, обзема я обезпокоителното усещане, че в дупката има нещо и то я наблюдава. Сякаш дупчицата ѝ казва: „Чаках те тук толкова дълго!“
— Зигруд — казва тя прегракнало. — Дай ми ножа си.
Той поставя в шепата ѝ дръжката на своя тежък черен нож. Шара си поема дъх и забива острието в дупката.
Чува се звън — ножът е опрял в нещо метално. Шара разширява дупката, стърже дървото с ножа да разхлаби хватката му около металния предмет.
Нещо малко и черно пада на земята. Шара се навежда да го вземе.
Парченце тъмен, почти черен метал, сплескано там, където е срещнало дървото на колоната, голямо колкото едра смокиня.
Шара го обръща насам-натам в шепата си, преценява тежестта му.
„Юков трябва да е мъртъв — мисли си. — Така трябва да е. Иначе това не би било тук.“
— Какво е това? — пита Зигруд.
— Това малко нещо — тихо казва Шара — е нещото, съборило боговете.
Продължават по дирята, която свръща и завива по широки и тесни улици, и накрая най-неочаквано свършва в центъра на нечия гостна.
— Къде са се дянали? — пита Зигруд. — Следите от стъпки свършват тук.
Шара коленичи да огледа пода, но не вижда нищо особено.
— Така и не разбрах как го правиш това с проследяването. Къде, казваш, свършват следите от стъпки?
Зигруд ѝ посочва едно място леко встрани от центъра на стаята.
— Друга остатъчна реалност, предполагам — казва Шара. — Силно ограничена и недоловима, освен ако не знаеш къде точно да я търсиш.
— И ти мислиш, че можем да се върнем през това място?
— Мисля, че нашата реалност — истинската реалност — не отказва преход никому. За разлика от тази. Въпросът е къде ще се озовем, ако минем оттук.
— Мисля, че ще е разумно този път аз да мина пръв — казва Зигруд. — Знаем, че враговете ни са някъде там и правят… нещо. Глупаво ще е да минеш първа. Съгласна ли си?
— Съгласна съм.
Зигруд пристъпва към посоченото място. Изчезва постепенно, първо краката му се стапят в нищото, после хълбоците и раменете, но всичко се случва толкова бързо, че Шара не знае дали да вярва на очите си.
Чака. После, за награда, главата и ръката на Зигруд се появяват от нищото.
Той ѝ махва да го последва, после слага пръст на устните си в знак да мълчи.
Шара мобилизира куража си и тръгва.
При предишното преминаване промените са били едва доловими, но този път промяната е рязка и пълна — белият град изчезва, заменен от синкаволилаво предутринно небе, оградено в рамката на скалисти планински възвишения. Ниски чворести дървета се издигат от песъчливата почва, свели клони обратно към земята.
— Е — казва Зигруд, — някаква идея къде сме?
Шара мисли трескаво.
— Не сме в Баликов, това поне е сигурно. Интересно… Изглежда, няма фиксирана географска връзка между Стария Баликов и истинския Баликов.
Зигруд прави нетърпелив жест, един вид „карай по същество“.
— Мисля… че сме близо до Юкоштан. — Шара се протяга, хваща една клонка и разглежда листата. — Така мисля. Този вид хвойна расте само около Юкоштан. Използвали са плодчетата ѝ да ароматизират местното вино.
— Значи… Значи ли това, че по някакъв начин Юкоштан е замесен в тази история?
— Нямам представа — казва тя. Обръща се да огледа мястото, през което са преминали. То носи дребни белези от Примигването — пясъкът е стопен, а повечето дървета са разкривени, мутирали сякаш, — но извън това по нищо не личи, че е място на остатъчна реалност.
Шара отчупва клонка от едно дърво наблизо, обелва ивица от кората — сърцевината е яркозелена, — после забожда клонката в земята.
— Да показва откъде сме влезли — обяснява на Зигруд. — Хайде, води.
Дирята минава през една долина, после се изкачва все по-нагоре по склоновете, стига до едно било и…
— Залегни — прошепва Зигруд. — Залегни! — Стисва я за раменете и я поваля на меката песъчлива почва.
Шара лежи неподвижно и се ослушва. И тогава ги чува — гласове, трясък на чукове.
Зигруд надниква през ниските храсти.
— Видяха ли ни? — шепне Шара.
Той клати глава.
— Не. Но това, което аз виждам, е много странно.
— Може ли да погледна?
— Да, мисля, че да — казва той. — Те са доста далеч в долината долу… И са много заети.
Шара надига глава и изпълзява до място, откъдето може да види.
В цялата долина горят огньове, сякаш хората там се готвят за работа и през нощта. Но върху какво точно работят не е ясно — виждат се шест дълги и широки силуета от лъскав метал, които в първия момент Шара оприличава на исполински обувки, заострени отпред и четвъртити отзад като налъмите, които се носят във Воортяштан, само че в гигантските метални обувки има врати и прозорци, стълби и капандури… а в средата има нещо, което прилича на мачта, но без платно.