Волка се спуска по стълбището на камбанарията.
— Добра работа свърших — казва им. — И мисля, че Татко Колкан ще остане доволен.
Воханес се изсмива с отвращение.
— А сега — Волка е стигнал до края на стълбата — нека го върнем у дома. — Поглежда настрани към Воханес и Шара, които са затворени в капана на Камбаната. — Може би след това ще се прегърнем като истински братя. Може би той ще те очисти. Може би ще покаже милост.
— Ако те е направил по свой образ и подобие, Волка — казва Воханес, — значи дълбоко се съмнявам.
Волка изсумтява и тръгва към атриума на Колкан. Реставраторите са се наредили около прозрачното стъкло на прозореца, коленичило паство, което чака своя пророк. Волка минава спокойно между тях — незнайно защо Шара се сеща за млада госпожица, която е дошла на първия си бал, — и спира пред един от мъжете.
Връзките около китките на Шара са се разхлабили доста.
— Не се отказвай, Во — казва тя отчаяно. — Моля те.
Воханес изсумтява, дръпва по-силно.
— Чукът — тихо казва Волка.
Мъжът, пред когото се е спрял, вади дълъг сребърен чук. Волка го взема внимателно, отива при стълбата и бавно се качва по стъпенките към стъклото.
Шара почти е успяла да извади единия си палец от примката, но това я е затегнало на друго място, около китката.
Волка вдига сребърния чук към устните си и му нашепва нещо напевно.
„Не искам да го виждам — мисли си Шара. — Не мога. Нека е някой друг, само не Колкан…“
Извива трескаво въжетата. Нещо горещо капва върху дланта ѝ. Усеща как едното въже се плъзва през кокалчето на кутрето ѝ, после и през палеца.
Сребърният чук започва да трепти, ръбовете му се размазват, сякаш самият метал вибрира, изпълнен с енергия, която трудно може да удържи.
Воханес стисва здраво въжетата; Шара се хвърля напред с цялата си тежест и с надеждата да се скъсат, но уви…
Волка вдига чука високо. Жълто-оранжевата слънчева светлина се отразява в метала.
Горещите капки по дланта на Шара са се слели в ручейче, плътно и мокро.
„Някой да направи нещо“ — мисли си тя.
Волка надава вик и замахва силно с чука.
Стъклото се счупва с тих пукот.
Златна светлина се излива през прозореца и огрява белия каменен под на храма. Подът бързо се превръща в слънце, в звезда, ослепително сияние, чисто, ужасно, студено.
Вик се изтръгва от гърлата на Воханес и Шара, те навеждат глави заслепени. Светлинната вълна е толкова силна и неочаквана, че в желанието си да ѝ обърнат гръб двамата губят равновесие и падат на пода. Нещо изстъргва грозно в китката на Шара — в най-добрия случай я е изкълчила лошо.
После — тишина. Шара изчаква, сетне надига глава да погледне.
Мъжете в колкаштански одежди зяпат нещо пред себе си.
Пред счупения прозорец стои някаква фигура, по раменете ѝ се сипва слънчева светлина.
Прилича на човек, но е много висок — близо три метра. Облечен е в дебела дълга сива роба, която крие лицето му, ръцете и стъпалата; ала главата му се обръща наляво-надясно озадачено някак, той — ако наистина е „той“ — оглежда обстановката и коленичилите мъже, сякаш току-що се е събудил от странен сън.
— Не — прошепва Шара.
— Жив е — казва Волка. — Жив е!
Закачулената фигура обръща глава да го погледне.
— Татко Колкан! — виква Волка. — Татко Колкан, ти се върна при нас! Спасени сме! Спасени сме!
Волка се смъква бързо по стълбата, присъединява се към коленичилите мъже, които са все така неподвижни, отпуска се на колене и се просва по очи, прострял ръце в краката на Божеството.
— Татко Колкан — казва Волка, — добре ли си?
Колкан мълчи. Прилича досущ на статуя, само ветрецът развява леко робата му.
— Нямаше те много, много години — казва Волка. — Ще ми се да ти кажа, че заварваш света праведен и добър. Но за жалост, откакто теб те няма, всичко се обърка. Нашите колонии се разбунтуваха, убиха братята и сестрите ти и поробиха всички нас!
Мъжете около него кимат хорово и поглеждат уплашено нагоре към Колкан, явно очакват да реагира остро. Но Колкан мълчи неподвижно под сивата си роба.
— Во — прошепва Шара.
— Да?
— Прави каквото правя аз — прошепва тя. Все още със стегнати на гърба ръце, тя се превърта по очи, надига се на колене и се привежда силно напред, докато челото ѝ не опира в пода.
— Какви ги?…
— Покаяние — тихо обяснява Шара. — Колкан обича покаянието.
— Какво?
— Просни се ничком пред него! И не прави нищо друго! Всичко друго ще бъде сметнато за обида!
Воханес неохотно се превърта по лице и опира чело в пода.
„А ако Колкан не ни обърне внимание — мисли Шара, — току-виж съм успяла да се измъкна от примката, нали Во я разхлаби.“