— Воортя беше убита в колониите — казва Волка. — Таалхаврас и Аханас загинаха в началото на нашествието. А Юков, страхливецът Юков, се предаде и беше екзекутиран! Колониалите ни управляват, все едно сме кучета, забраниха със закон обичта ни към теб, Татко Колкан. Забранено ни е да те боготворим, да те пазим в сърцата си. Но ние те чакахме търпеливо, Татко Колкан! Аз и моите последователи запазихме вярата си и направихме всичко по силите си да те върнем! Дори възстановихме атриума ти в Престола на света! Донесох камъните чак от Ковашта, та като се върнеш, да те посрещнат знаци на почит и обожание! Освен това заловихме най-еретичния предател на твоите нрави, както и дете от кръвта на човека, който съсипа нашата Свещена земя! — Волка сочи назад към Шара и Воханес и се сепва за миг, когато ги вижда проснати ничком в знак на покаяние. — Умни страхливци са те, оставят се на твоята милост. Но нима с всинца ни не е така! Ние всички се оставяме на твоята милост, Татко Колкан! Ние сме твоите отдадени слуги! Създадохме небесна армия да се бие за теб, но се боим, че тя не ще е достатъчна! Умоляваме те да ни помогнеш, заедно да скъсаме оковите си, да се надигнем и да върнем на света прежната праведност и величие!
Престолът на света мълчи. Шара извива леко глава, за да вижда какво става, едновременно с това се опитва да измъкне едната си ръка от примката.
Колкан върти глава и оглежда малобройното си облечено в черно паство.
Премества тежестта си на другия крак и плъзва поглед по другите атриуми.
Сетне нейде в храма се чува глас; Шара не го чува с ушите си, а нейде в главата си — приглушен глас като звук от трошащи се скали, макар гласът да изрича само една дума:
— КЪДЕ?
Волка се поколебава и вдига глава.
— К-къде какво, Татко Колкан?
Колкан все така оглежда Престола на света. Гласът прозвучава отново:
— КЪДЕ СА ПЛАМЪКЪТ И ВРАБЧЕТО?
Волка примигва и поглежда назад към своите хора, които са също толкова сащисани като него.
— Аз… не знам какво имаш предвид, Татко Колкан.
— КОГАТО МЕ ПОСРЕЩАТ — казва гласът, — МЕ ПОСРЕЩАТ С ПЛАМЪКА И ВРАБЧЕТО.
Дълга пауза.
— ЗАЩО НЕ ГИ НОСИТЕ?
— Аз… никога не съм чувал за този ритуал, Татко Колкан — казва Волка. Надига се, коленичил като последователите си. — Прочел съм толкова много за теб, но… но теб те няма на този свят от стотици години. Явно този ритуал ми е убягнал.
— ОБИЖДАШ ЛИ МЕ? — пита гласът.
— Не! Не, не! Не, Татко Колкан, никога не бихме направили такова нещо! — Последователите на Волка клатят трескаво глави.
— ТОГАВА ЗАЩО НЕ ГИ НОСИТЕ?
— Ами, просто… просто не знаех, Татко Колкан. Дори не съм сигурен какво точно…
— НЕЗНАНИЕТО — казва гласът — НЕ Е ИЗВИНЕНИЕ.
Колкан пристъпва напред и свежда поглед към паството си. Главата му се поклаща, сякаш Божеството вижда в коленичилите много неща.
— НЕДОСТОЙНИ СТЕ.
Волка е занемял от потрес.
Гласът казва:
— МИЛИ СТЕ ПЛОДОВЕ ВЪВ ВОДИТЕ НА ОКЕАНА. СМЕСИЛИ СТЕ ЛЕН И ПАМУК В ДРЕХИТЕ СИ. СЪЗДАЛИ СТЕ СТЪКЛО С МНОГО ДЕФЕКТИ. ЯЛИ СТЕ ОТ ПЛЪТТА НА ПОЙНИ ПТИЦИ. ВИЖДАМ ТЕЗИ ГРЕХОВЕ ВЪВ ВАС. НЕ СТЕ СЕ ПОКАЯЛИ ЗА ТЯХ. А СЕГА, КОГАТО СЕ ПОЯВИХ, НЕ МЕ ПОСРЕЩАТЕ С ПЛАМЪКА И ВРАБЧЕТО.
Волка и последователите му се споглеждат, не знаят какво да правят.
— Т-татко Колкан, моля те — мълви Волка. — Моля… прости ни. Следвахме всички твои закони, които успяхме да издирим, за които знаехме. Но ние те освободихме, Татко Колкан! Моля те да ни про…
Колкан го посочва. Волка млъква като вкаменен.
— ПРОШКАТА — казва гласът на Колкан — Е ЗА ДОСТОЙНИТЕ.
Колкан плъзва поглед по последователите на Волка.
— ВИЕ СТЕ КАТО ПРАХТА И КАМЪКА, И КАЛТА.
Шара не е видяла никаква промяна, никаква ярка светлина или друго, но мъжете в колкаштански одежди вече не са хора, а статуи от тъмен камък.
Волка стои пред Колкан, все така застинал, но жив — Шара вижда как очите му се въртят трескаво.
— А ТИ… — казва гласът на Колкан, — ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ СИ КАТО ПРАХТА И КАМЪКА, И КАЛТА. ЩЕ ТИ БЪДЕ НАПОМНЕНО, ЧЕ СИ ТАКЪВ.
С каквото и да го е държал Колкан, то явно се вдига, защото Волка се строполява на пода, останал без дъх.
— Да, аз… — казва той. — Ще го направя, Татко Колкан, ще го запомня… — Задавя се, полита напред и писва от болка. — Ох! Ох, коремът ми… — Шара вижда как коремът му се издува и расте, голям като на бременна жена. Ужасена, тя обръща лице към пода.
Писъците на Волка стават все по-силни и скоро преливат в гъргорене. Шара го чува как пада на земята. Камбаната на пеперудата се стопява с пукот; Волка мълчи, макар Шара да го чува как се мята.
— ЩЕ ПОЗНАЕШ БОЛКАТА.
Чува се звук като от разпаряне на дебел здрав плат. Неспособна да устои, Шара поглежда изпод мигли. Черни заоблени камъни, стотици, се изсипват от пръсналия се корем на Волка, лъщят от кръвта и купчината расте пред очите на Шара.