Задавя се. Колкан вдига леко поглед и тя отново забива лице в пода.
— ХМ — казва гласът.
Двамата с Воханес мълчат. Шара чува треперливия му дъх до себе си.
— ТАЗИ ГЛЕДКА Я ПОЗНАВАМ ДОБРЕ — казва гласът. — ГЛЕДКА, КОЯТО ХАРЕСВАМ. МОЖЕ ДА Е МИНАЛО ВРЕМЕ, НО ОНЕЗИ, ЩО СА ОТ ПЛЪТ, ВСЕ ОЩЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ОТСЪЖДАНЕ.
Шара усеща как крайниците ѝ се вдървяват. Чуди се дали Колкан не ги превръща в камък, но явно не — само е парализирана като Волка преди малко.
Тихо изпукване и Воханес започва да се плъзга към Колкан, все едно каменният под на храма е конвейер. С периферното си зрение Шара вижда как Воханес поглежда назад към нея, ужасѐн, шокиран. „Не ме оставяй! — казва сякаш. — Недей!“
— ЗАСТАНИ ПРЕД МЕН — казва гласът на Колкан. — И НЕКА ЧУЯ ПРОСБАТА ТИ.
Шара не вижда, но чува гласа на Воханес:
— П-просбата ми?
— ДА. ПРОСНАЛ СЕ БЕ В ПОЗАТА НА СРАМ И ПОКАЯНИЕ. ИЗЛОЖИ ПРОСБАТА СИ И АЗ ЩЕ ОТСЪДЯ.
„Точно като частните му отсъждания преди да издаде първите си закони — мисли си Шара. — Но Во няма представа за какво иде реч.“
Дълго мълчание. После Воханес казва:
— Аз… аз не съм стар човек, Татко Колкан, но съм видял и живял доста. Аз… загубих семейството си. Загубих приятелите си. Загубих дома си, при това в повече от един смисъл. Но… нека не те разсейвам с тези мои истории.
Ударението, което слага върху „разсейвам“ е толкова тежко, че граничи с вик. При други обстоятелства Шара би завъртяла очи. „Не е от най-деликатните послания, Во…“
— Покайвам се, Татко Колкан — казва Воханес. Гласът му става по-силен. — Наистина. Тъжен съм. Засрамен съм. По-точно, срам ме е, защото искаха от мен да се срамувам, защото очакваха да се срамувам. — Преглъща. — И ме е срам, защото поне в известна степен им угодих. Угодих им, срамувах се от себе си и се мразя за това. Мразя се, защото не открих друг начин да живея. Тъжен съм. Тъжен съм, защото се родих в свят, където се смята за нормално да живееш в отвращение от себе си. Тъжен съм, защото съотечествениците ми вярват, че да си човек е нещо грозно, нещо гадно, нещо нежелано. Това е… това е шибан позор. Позор, наистина.
Ако Шара можеше да се движи, устата ѝ щеше да провисне от шок.
— Покайвам се — казва Воханес. — Покайвам се за всички връзки, които този срам съсипа. Покайвам се, че допуснах моят срам и нещастие да заразят и други. Чукал съм и мъже, и жени, Татко Колкан. Лапал съм безброй пишки и безброй хора са лапали моята. Чукал съм и мен са ме чукали. И беше страхотно, прекрасно. Забавлявах се върховно и с радост бих го направил отново. — Изсмива се. — Имах късмета да срещна и да държа в обятията си прекрасни хора — красиви, добри, умни хора, повярвай ми, — и дълбоко съжалявам, че допуснах себеомразата ми да ги прогони. Обичах те, Шара. Обичах те. Справих се много зле с това, но наистина те обичах по своя си сбъркан начин. И още те обичам. Не знам дали ти си създал света, Татко Колкан. Не знам и дали ти си създал моите хора, или те сами са се създали такива. Но ако твоите думи са ми внушавали като малък, ако твоите думи са насърчили това отровно отвращение от самия мен си, това нелепо самобичуване, тази разрушителна идея, че да си човек, да обичаш и да поемаш риск е грешно, тогава… Е. Тогава, наври си го отзад, Татко Колкан.
Дълга, дълга, дълга пауза.
Сетне — гласът на Колкан, треперещ от ярост:
— ТИ СИ НЕДОСТОЕН.
Писъци огласяват Престола на света.
Шара се бори с парализата, иска да скочи и да се втурне към Во, но не може — каквото и чудо да е използвал Колкан, то я натиска като канара.
Иска да пищи заедно с Воханес, макар неговите писъци да стават все по-ужасни — писъци на непоносима, немислима болка, все по-силни и по-силни, резултат от изтезанията, на които го подлага Колкан.
А после чудото се вдига и тя е свободна.
Надига се и поглежда. Колкан стои пред Воханес, опрял в челото му единия си дълъг, едва подаващ се изпод ръкава на робата пръст; Воханес трепери, плътта му се гърчи, сякаш Божеството излива в главата му безкрайна агония и болка, излива ги там, напълно забравило за Шара.
„Иди при него!“ — мисли си част от нея.
Друга част казва: „Во подмами Колкан да направи това, за да избягаш ти. Колкан е толкова ядосан, че временно е забравил за теб… добре помисли как да използваш този шанс.“
Разплакана, тя измъква ръцете си от разхлабените въжета, затваря очи, казва наум стиховете от Юкоштава и начертава с жест врата във въздуха.