— И?
— Искам да кажа, че дори това да проработи, има голям шанс да умра от свръхдоза.
Малагеш вдига рамене.
— Нищо чудно. Добре дошла в клуба на войниците. Дай да видим ще можеш ли да свършиш нещо полезно, преди да се гътнеш, става ли?
— Как е възможно да… Как можеш да говориш толкова спокойно за това?
Малагеш не отделя поглед от маршируващите бронирани воини.
— То е като плуването — казва тя. — Мислиш си, че си забравил как се прави, но после скачаш във водата и хоп, все едно изобщо не си излизал оттам. Ако ще го правиш, главен дипломат Комейд — казва тя и сочи хапчетата в шепата на Шара, — действай. Защото много скоро ще разберем дали оръжията ни струват нещо срещу тези проклети чудовища.
Бронираните воини се строяват в редица и тръгват към посолството с прецизността на метроном. Умопомрачително дрънчене изпълва улиците и се излива над стените. Малагеш заема позиция при първата батарея и крещи с цяло гърло:
— Целете се в онзи най-вдясно!
Оръдията се завъртат бавно към воина вдясно, който не реагира по никакъв начин.
Малагеш изчаква бронираните да навлязат в обсег, после спуска рязко ръка и ревва:
— Огън!
Оръдията — картечници всъщност — изобщо не звучат като оръдия, установява Шара, а по-скоро като гигантски триони в дъскорезница. Бронзови гилзи изхвърчат в неясни дъги откъм задния край на картечниците и трополят по двора на посолството. Шара наблюдава напрегнато, с надеждата че бронираният воин ще стане на кайма. Нищо подобно — воинът забавя крачка, малки дупки и вдлъбнатини се появяват по нагръдника, лицето и краката. Звукът е като от кухненски шкаф, препълнен с тенджери и тигани, които се изсипват на пода, щом отвориш вратичките.
Картечниците стрелят без прекъсване; бронираният воин започва да залита върху помлените си крака и след близо половин минута непрекъснат обстрел пада на земята. Моментално ято скорци излитат от множеството пробойни в бронята му, а тя се разпада, все едно се е държала на конци. „Скорци — мисли си изненадано Шара. — Но те са от любимите номера на Юков.“ Воинът отзад прескача безучастно разпарчетосаната броня, сякаш смъртта на другаря му е без никакво значение.
Малагеш поглежда към Шара и клати мрачно глава: „Безсмислено е.“
— Не спирай обстрела! — крясва обаче на хората си и те засипват с куршуми настъпващите воини, което ги забавя, но по нищо не личи, че може да ги спре.
„Десет бронирани — мисли си Шара. — Ще минат цели пет минути, докато ги избием всичките.“
Воините са на сто метра от стените на посолството. Стъпалата им дрънчат и трещят при всяка крачка.
— Действай, Шара! — крещи Малагеш. — Не можем да ги удържим!
Шара поглежда малките бели хапчета в шепата си.
Седемдесет метра.
— Действай!
„Проклета да съм — мисли си Шара, — съдбата си проклинам от сърце.“
Вдига рязко шепа към устата си и глътва таблетките.
Чака. Не се случва нищо.
Бронираните са на петдесет метра от стените.
— Ох, майчице — казва Шара. — О, не. Изобщо не действат! Нищо не…
Млъква задавена. После се накланя леко напред, притиснала ръце към стомаха си, едната ѝ ръка литва към устата.
— Не се чувствам… — Преглъща. — Мм, чувствам се стра…
Пада на колене, закашля се и започва да повръща, но от устата ѝ не излиза полусмляна храна или стомашен сок, а цели реки от бял сняг, сякаш вътре в нея има цяла замръзнала планина, по чиито склонове се спуска лавина и се излива през устата ѝ с все камъните, откъртените клони и буците тъмна кал.
Един от войниците извръща отвратено поглед и възкликва:
— Морето да ми е на помощ…
Светът се нагъва около нея като вълнички. Ярки цветове разцъфват устремно в периферното ѝ зрение. Небето е пергамент; земята е катран; белите небостъргачи на Баликов пламват като факли.
„Лелемайчицелелемайчицелелемайчицелелемайчице…“
Кожата ѝ е огън и лед. Очите ѝ горят в черепа. Езикът е твърде голям за устата ѝ. Шара пищи цели пет секунди, преди да се овладее.
— Посланик? — вика Малагеш. — Добре ли си?
„Това са просто страничните ефекти от опиата“ — казва си Шара.
На камъните пред нея се появяват изписани думи: „ТОВА СА ПРОСТО СТРАНИЧНИТЕ ЕФЕКТИ ОТ ОПИАТА.“
— Какъв интересен опиат — казва Шара, но думите излизат от мънички устица, които са се появили върху ръцете ѝ. — Прекрасен опиат!
— Ако ще правиш нещо — крещи Малагеш и думите ѝ оформят огнени въртулки във въздуха, — направи го!
Шара вдига поглед към настъпващите бронирани воини. Преброява ги и вика: „Девет!“. Знаела е защо това е важно, но причината изчезва от съзнанието ѝ още преди викът да е отекнал. Вижда ясно, че бронираните са ходещи плетеници от множество сложни чудеса, но вътре има истински хора, принудително мобилизирани в служба на Колкан. „Ала веднага щом бронята пострада безвъзвратно — вижда тя, — чудото ги превръща в скорци и ги отпраща… Което определено е в стила на Юков.“