Шара въздъхва. „Ако можеше водата да отмие спомените ми — мисли си тя. — Да ги отмие докрай.“ Разказва накратко теорията си, че Юков се е криел заедно с Колкан в стъклото на прозореца.
— Подозирам също, че именно той, Юков, е потопил Престола на света под земята, за да опази скривалището си. Но точно преди да го направи е изпратил при каджа свой фамилиар, може би мховост в собствения си образ, да се предаде. Него е екзекутирал каджът и когато това станало, Юков „прерязал“ конците на много свои божествени създания, зарязал творенията си на произвола на съдбата… с едничката цел всички да си помислят, че наистина е мъртъв.
— Тогава защо е направил всичко това сега?
— За отмъщение предполагам — казва Шара. — Юков бил много весело Божество, докато не го ядосаш. Тогава ставал страшно отмъстителен. Юков знаел, че каджът притежава оръжие, срещу което той е безсилен, затова явно е решил да чака, докато заплахата отмине, и тогава да се появи отново. Мога само да гадая как е смятал да осъществи завръщането си. Може би е създал „канал“ за връзка с всеки, който положи сериозни усилия да се свърже с някое от Божествата. Ако не друго, това би обяснило как се е свързал с Волка Вотров. Но както вече казах, мога само да гадая. Съмнявам се обаче, че е предвидил страничните ефекти от съкилийничеството си с Колкан.
— Това, че са се слели?
— Да. Онова обезобразено същество, с което разговарях, каза, че затворът е бил направен само за Колкан. След като се самонастанил в килията му, Юков бил бавно, но сигурно споен с Колкан, един вид абсорбиран от него, асимилиран. Двамата били коренно различни — хаос и ред, сласт и въздържание… В крайна сметка именно Юков убедил останалите Божества да затворят Колкан. Крайният резултат бил обърканото, налудничаво същество, което ме помоли да го убия.
— Ноор иска да му потвърдя, че други Божества няма да се появят.
— Мога единствено да потвърдя, че никой не знае къде се намира Олвос, която понастоящем е единственото оцеляло Божество. Но нея никой не я виждал от близо хиляда години, а и не мисля, че тя би била заплаха за някого. Олвос не е показала никакъв интерес към човечеството след изчезването си, а е изчезнала много преди да се роди каджът.
— И… бихме искали също така да потвърдим, че силите, които употребихте под въздействието на философския камък, не могат да бъдат наподобени. Че това няма да се повтори.
— Тук не мога да съм толкова сигурна… Но не вярвам някой да го повтори. Континентът бавно, но сигурно се отърсва от Божественото, което означава, че философският камък ще дава достъп до все по-малко сила.
— И това е било достатъчно, така ли? По времето, когато Континентът е бил на върха? Гълташ шепа хапчета и се сдобиваш с богоподобна сила?
Шара се подсмихва.
— В случай че си забравил, Божеството едва не ме смаза като нахална муха щом привлякох вниманието му към себе си. Силите ми определено не бяха богоподобни. Но иначе, да, наистина е ставало по този начин. Има писмени свидетелства за жреци и дякони, които вземали големи количества философски камък и правели невиждани чудеса… и често малко по-късно умирали. — Плъзва ръка по челото си. — Откровено казано, почти им завиждам.
Питри се умълчава. После казва:
— Вестниците в Галадеш… Пишат, че сте ге…
— Недей — прекъсва го Шара.
— Но вие сте в центъра на…
— Не искам да слушам. Те представа си нямат какво означава това. Не трябва да празнуват, а да скърбят. Да, повечето загинали са континентали. Да, пак континентали бяха хората, които — объркани и подведени — освободиха своя континентален бог и го помолиха да ни нападне. Ала преди тази катастрофа многократно ме молиха Сейпур да помогне на Континента, по един или друг начин. Боя се, че вече е било твърде късно, когато тези молби стигнаха до мен. Но получих предупреждение, че това ще се случи, и вместо да взема мерки, предпочетох да се вслушам в политиката.
— Ноор твърдо е решил да помогне на оцелелите, главен дипломат. Сейпур ще помогне на Баликов да оцелее.
— Да оцелее — повтаря Шара и се потапя още малко във водата. — Да оцелее — и после какво?
Вода изпълва ушите ѝ и се плисва по лицето ѝ, ала въпреки това ѝ се струва, че чува гласа на Ефрем Пангуи — един мъртвец сред хилядите, но неговата смърт ще я преследва до края на дните ѝ, в това Шара е сигурна.
Три дни по-късно Шара обикаля съвземащия се град заедно с комисията, назначена от генерал Ноор. Бронираната кола тресе и занася по изровените улици, което е особено неприятно за Шара и нейното упорито главоболие. Носи тъмни очила, защото ярката светлина все още я дразни; лекарите са ѝ казали, че увредата може да се окаже постоянна. Шара е приела тази новина неочаквано леко. „Погледнах неща, които не бива да се виждат, и явно ще трябва да платя цената.“