Джулия Брашър живееше в къща на пресечката на каналите Хауленд и Източен. Бош очакваше това да е от новите постройки, купена с парите от адвокатската фирма. Но се оказа, че се заблуждава. Ставаше дума за бунгало, облицовано с бели дъски. Входната врата гледаше към мястото на сливането на двата канала.
В бунгалото светеше. Беше късно, но не чак прекалено късно, особено за човек на смяна от три до единайсет, който едва ли си лягаше преди два през нощта.
Той се поколеба дали да почука. Преди да се появят съмненията му от последния час, отношението му към Брашър и разцъфтяващата им връзка беше изцяло положително. Сега имаше едно наум да е по-внимателен. Можеше да няма нищо гнило и все пак да се стигнеше до пълен провал при първата грешна стъпка.
Накрая вдигна ръка и потропа. Брашър отвори мигновено.
— Чудех се дали ще почукаш, или ще останеш отвън цяла нощ.
— Откъде знаеше, че съм отвън?
— Дъските скърцат, чух ги.
— Ами дойдох и чак след това си помислих, че може би е твърде късно. Трябваше първо да ти се обадя.
— Влизай. Проблем ли имаш?
Бош влезе, без да отговаря, и се огледа.
Дневната носеше непогрешимия аромат на плажен тип живот — с бамбуковите и ратанови мебели и дъската за сърф, подпряна в един от ъглите. Единственото изключение правеше коланът със служебното й оръжие, окачен на стената близо до вратата. Типична грешка на новобранец при избора на място, но Бош предположи, че това е от професионална гордост, а и като напомняне към приятелите, непринадлежащи към полицейския свят.
— Сядай — каза Брашър. — Имам отворено вино. Искаш ли?
Бош се замисли дали смесването на бира и вино няма да завърши с главоболие на другия ден, когато трябваше да е напълно съсредоточен.
— Червено е.
— Ами… съвсем малко.
— Трябва да си във форма утре ли?
— Аха.
Тя отиде до кухнята, а той се разположи на едно канапе и се огледа. Над бялата тухлена камина беше окачена риба — марлин. Цветовете й блестящо преливаха от синьо към черно, с добавки от бяло и жълто отстрани под хрилете. Препарираните риби не го притесняваха колкото препарираните животни, но все пак немърдащото й око го смущаваше.
— Ти ли улови това нещо? — извика той към кухнята.
— Да. Край нос Кабо. Отне ми три часа и половина да я измъкна от водата. — Тя се появи с две чаши. — Доста ме измори. — Брашър вдигна чаша първо към рибата, после към Бош. — Дръж яко.
Бош я погледна.
— Това е новата ми наздравица. Върви за всякакъв повод.
Тя седна на стола до канапето. Зад гърба й беше дъската за сърф — бяла, с нарисувана дъга по краищата. Къса.
— Значи и сърфираш по бурните вълни?
Брашър се усмихна.
— Опитвам се. Запалих се на Хаваите.
— Познаваш ли Джон Бъроус?
Тя поклати глава.
— На Хаваите е пълно с такива хора. На кой плаж ходи?
— Той е ченге, оттук. Работи в „Убийства“ на Тихоокеанското управление. Живее на крайбрежната улица. Не много далеч оттук. На дъската му е написано „Да защитава и да сърфира“3.
Тя се засмя.
— Добре звучи, харесва ми. Ще дам дъската си да го изпишат и на нея. Джон Бъроус ли каза? Ще питам за него. — В гласа й имаше съвсем лека нотка на закачка.
— А може би не. — Бош се усмихна. Харесваше му начинът, по който го занасяше. Всичко му харесваше, когато беше с нея, и това го караше да се чувства още по-притеснен от причината на посещението си. Той сведе поглед към чашата си. — Ловувах цял ден. Предимно микрофилми.
— Видях те по новините тази вечер. Опитваш се да притиснеш този, който е малтретирал деца ли?
Бош отпи от виното си, за да има време да помисли. Тя беше отворила темата, сега той трябваше да се възползва много внимателно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами нали си дал сведения на репортерката от досието му. Реших, че водиш някаква твоя игра. Като да го пържиш на по-силен огън. За да се разприказва. Струва ми се рисковано.
— Защо?
— Винаги е рисковано да се довериш на репортер. Знам го от адвокатстването си. И второ… и второ, не знаеш как ще реагира човек, когато тайните му престанат да бъдат тайни.
Бош я погледна, после поклати глава.
— Не съм й казвал нищо. Някой друг го е направил.
Очите й не издаваха нищо.
— Ще стане напечено — добави той. Пак никаква реакция освен учудено повдигане на вежди.
— Защо, ако не ти си дал информацията? Защо… — Тя спря, защото очевидно разбра къде е проблемът. В очите й се изписа разочарование. — О, Хари…
Той се опита да се измъкне по същия път.