Али повдигна вежда.
— Имаш интересна идея за това какво означава някой да се сдържа.
— Как ли пък не — отвърна Джамшид на дивастийски. Също като баща си и той говореше джинистански с лек акцент, намек за годините, които бяха прекарали в отдалечените краища на Девастана. — Би трябвало да съм в много по-лошо състояние. Малки горящи късчета от Джамшид е-Прамух, пръснати по целия под.
Али въздъхна.
— Не ми е приятно да се бия с един чужденец със зулфикар — призна си. — Дори ако използваме само тренировъчни оръжия. Не ми се струва честно. А и на Мунтадир никак няма да му хареса да се прибере и да открие най-близкия си приятел на малки горящи късчета.
Джамшид сви рамене.
— Ще знае, че сам съм си виновен. От години му опявам да ми намери някой, който да ме обучи.
Али се намръщи.
— Но защо? Страшно те бива с меч, дори още повече си добър с лък. Защо ти е да се учиш да използваш оръжие, което никога няма да овладееш напълно?
— Острието си е острие. Може и никога да не съм в състояние да извикам отровните му пламъци като един гезирец, но ако се бия рамо до рамо с твоите съплеменници, логично е да съм поне донякъде запознат с техните оръжия. — Джамшид сви рамене. — Поне толкова, че да не скачам всеки път, щом лумнат в пламъци.
— Не съм сигурен, че това е инстинкт, който би трябвало да потиснеш.
Джамшид се засмя.
— Така си е. — Вдигна оръжието. — Е, ще продължим ли?
Али сви рамене.
— Щом настояваш.
Замахна със зулфикара във въздуха. Пламъци изригнаха между пръстите му и близнаха медното острие, опариха раздвоения връх и задействаха смъртоносните отрови, с които беше покрит ръбът. Или биха го направили, ако оръжието беше истинско. Острието, което държеше, беше предвидено за тренировки и поради това — не беше напоено с отрова. Али усещаше разликата в миризмата. Повечето мъже не можеха, но пък повечето мъже не бяха тренирали до обсебване със зулфикар, откакто бяха навършили седем години.
Джамшид се хвърли напред. Али го избегна с лекота, нанасяйки удар върху яката му, преди да се завърти, понесен от инерцията си, и да се озове зад гърба му.
Джамшид се завъртя към него, опитвайки се да отбие следващия му удар.
— Не помага и това, че се движиш като проклето колибри — оплака се дружески. — Сигурен ли си, че не си наполовина пери?
Али не можа да сдържи усмивката си. Колкото и да беше странно, беше му приятно да прекарва време с Джамшид. Имаше нещо непринудено в поведението му; държеше се така, сякаш бяха равни, без да проявява нито раболепието на повечето джинове, когато се намираха в присъствието на кахтански принц, нито характерния за племето на девите снобизъм. Беше освежаващо — нищо чудно, че Мунтадир го държеше толкова близо до себе си. Трудно бе изобщо да повярваш, че е син на Каве. Изобщо не приличаше на докачливия велик везир.
— Дръж оръжието си по-високо — посъветва го Али. — Зулфикарът не е като повечето мечове; с него се правят по-малко мощни замахвания и пробождания и повече бързи срезове и странични удари. Помни, че острието обикновено е напоено с отрова; достатъчно е и най-малкото нараняване. — Размаха зулфикара над главата си, при което пламъците лумнаха. Както беше очаквал, Джамшид отстъпи назад. Али се възползва от това, че вниманието му беше отвлечено, и се наведе, прицелвайки следващия си удар в хълбоците му.
Джамшид отскочи назад, изпръхтявайки подразнено, и Али с лекота го притисна до насрещната стена.
— Колко пъти щеше да си ме убил досега? — попита Джамшид. — Двайсет? Трийсет?
Повече. Истинският зулфикар беше едно от най-смъртоносните оръжия в света.
— Не повече от дузина — излъга Али.
Продължиха да тренират. Джамшид не постигаше особен напредък, но Али беше впечатлен от упоритостта му. Макар да беше видимо изтощен и покрит с пепел и кръв, той отказваше да спре.
Али тъкмо беше опрял острието си в гърлото му и се канеше да предложи да спрат, когато вниманието му беше привлечено от гласове. Вдигна поглед в същия миг, в който Каве е-Прамух, очевидно погълнат от приятелски разговор с някой зад себе си, пристъпи в тренировъчната стая.
И замръзна. Очите му се приковаха в зулфикара до гърлото на сина му и Али го чу да издава тих, задавен звук.
— Джамшид?
Али начаса свали оръжието и Джамшид се обърна.
— Баба[24]? — Звучеше изненадано. — Какво правиш тук?