— Джиновете не съществуват.
Той въздъхна.
— Никой не може да каже, че не се опитах. — Побутна тенекиената кутия към нея. — Дай го на обущаря, когато си тръгнеш.
Нахри се оттласна от масата.
— Утре ще правиш опис на стоките си, нали?
Може и да беше арогантна, но рядко пропускаше възможност да научи повече за аптеката. Благодарение на познанията на Якуб собствените й способности в лечението бяха напреднали сериозно.
— Да, но ела рано. Чака ни много работа.
Тя кимна.
— А сега върви да си купиш шишче. — Якуб кимна към кесията. — Кожа и кости си. Джиновете ще искат нещо повече за хапване, ако дойдат за теб.
Докато Нахри стигне в квартала, където щеше да се състои зарът, слънцето вече потъваше зад множеството каменни минарета и къщи от пръстени тухли. Потъна зад далечната пустиня и ниският глас на един мюезин призова правоверните на вечерна молитва. Нахри поспря, дезориентирана за миг от липсата на светлина. Кварталът се намираше в южната част на Кайро, сгушен между останките на древните хълмове на Фустат и Мукатам, и не беше място, което й беше добре познато.
Пилето, което носеше, се възползва от разсейването й, за да я срита в ребрата, и Нахри изруга, докато минаваше покрай слаб мъж, който балансираше дъска с хляб на главата си, избягвайки на косъм сблъсък с групичка кискащи се дечурлига. Проправи си път между увеличаващата се купчина обувки пред една и бездруго пълна до пръсване джамия. Кварталът беше претъпкан; френското нашествие почти не бе намалило притока на хора, които прииждаха в Кайро от провинцията. Новодошлите пристигаха само с дрехите на гърба си и традициите на своите предшественици: традиции нерядко обявявани за греховни от някои от по-раздразнените имами на града.
Заровете определено бяха обявени за такива. Също като магиите, мнозина в Кайро вярваха в обладаването от духове; те бяха виновни за какво ли не — от помятането на млада булка до деменцията на старица. Церемониите зар целяха да умилостивят духа и да изцелят болната жена. И макар че Нахри не вярваше в обладаване от духове, кошницата с монети и безплатното ядене, които получаваше кодията — жената, водеща церемонията, — бяха прекалено съблазнителни, за да се откаже от тях. И след като тайничко беше наблюдавала редица такива церемонии, бе започнала сама да води своя собствена, крайно съкратена версия.
Тази вечер щеше да води третия си зар. Беше се срещнала с една от лелите на засегнатото момиче миналата седмица и се беше съгласила да проведе церемонията в един изоставен двор близо до дома им. Докато пристигне, музикантките й, Шамс и Рана, вече я чакаха.
Нахри ги поздрави топло. Дворът беше преметен и чист и в средата му беше сложена тясна маса, покрита с бял плат. В двата й края имаше бакърени подноси, отрупани с бадеми, портокали и фурми. Беше се събрала немалка групичка хора, женските роднини на момичето, както и десетина любопитни съседки. Макар всички да изглеждаха бедни, никой не смееше да дойде на зар с празни ръце. Печалбата щеше да си я бива.
Нахри кимна на две момиченца. Все още достатъчно малки, та всичко това да им се струва страшно вълнуващо, те се втурнаха към нея с нетърпеливи личица. Нахри коленичи и сложи пилето, което носеше, в ръцете на по-голямото момиченце.
— Дръж го здраво, става ли? — помоли Нахри.
Момиченцето кимна с важен вид и Нахри подаде кошницата на другото. То беше същинско съкровище — с големи тъмни очи и къдрава коса, прибрана на рошави плитки. Никой не би могъл да му устои. Нахри намигна.
— Погрижи се всички да пуснат нещо в кошницата.
Подръпна една от плитките му и отпрати момиченцата с махване на ръка, преди да насочи вниманието си към причината да бъде тук.
Името на болната беше Басима. Изглеждаше на около дванайсет години и беше облечена в дълга бяла рокля. Нахри загледа как една по-възрастна жена се опитва да завърже бял шал около косата й. Басима се съпротивляваше; очите й бяха обезумели, ръцете й се размахваха необуздано. Нахри видя, че връхчетата им бяха зачервени и разранени, там, където беше изгризала ноктите си. Страх и тревога струяха от кожата й, черни струйки от каял[6] се стичаха по бузите й там, където се беше опитала да го изтрие от очите си.
— Моля те, обич моя — умоляваше я по-възрастната жена, майка й. Приликата беше очевидна. — Просто се опитваме да ти помогнем.
Нахри коленичи пред тях и улови ръката на Басима. Момичето застина, единствено очите му се стрелкаха напред-назад. Нахри я издърпа нежно на крака. Събралите се притихнаха, когато Нахри положи длан върху челото на Басима.