Не беше трудно да намери глутница и да се присъедини към нея. Само в Манхатън имаше няколко. В крайна сметка отиде в центъра на града, където една от тях се бе настанила в старото полицейско управление в Китайския квартал.
Водачите на глутницата постоянно се сменяха. Най-напред беше Кито, после Вероника, след това Габриел, а сега пък Люк. На нея и Габриел й харесваше, но Люк беше още по-добър. Изглеждаше надежден, имаше благи сини очи и не беше кой знае колко красив, което й попречи да го отхвърли автоматично. Чувстваше се уютно с глутницата тук. Вълците спяха в полицейското управление, играеха на карти, а нощем, когато не беше пълнолуние, ядяха китайска храна, а когато пък беше, излизаха на лов в парка, а на следващия ден изпиваха каквото бе останало от наличностите на Луната на ловеца, един от най-добрите барове за върколаци в града. Тук се продаваше наливна бира и никой не следеше дали си навършил двайсет и една години. Като ликантроп порастваш някак си по-бързо и щом като веднъж са ти поникнали козина и вълчи зъби, значи имаш право да пиеш в Луната, без значение каква е възрастта ти, изчислена в мундански години.
Тези дни тя съвсем бе забравила за семейството си, но когато русото момче с дълго черно палто влезе в бара, Мая настръхна. Той не приличаше на Даниел, никак даже — Даниел имаше тъмна коса, която се къдреше на тила му и медна кожа, а това момче беше бяло и златокосо. Но и двамата имаха едни и същи стройни тела, една и съща походка, наподобяваща походката на пантера, която търси плячка, както и една и съща увереност в собствената си привлекателност. Ръката й неволно се стегна около дръжката на чашата и тя взе да се самоуспокоява: Той е мъртъв. Даниел е мъртъв.
Приглушеният ропот, който премина през бара и последва момчето по петите, приличаше на пенеща се вълна, която се разбива в кърмата на лодка. Момчето се държеше така, сякаш това не му правеше впечатление. Той издърпа с обутия си в ботуш крак един от столовете до бара, седна на него и опря лакти на плота. В тишината, последвала ропота, Мая го чу как най-спокойно си поръчва бира. С изискано движение на китката той поднесе чашата до устните си и я изпи почти наведнъж. Течността беше със същия тъмнозлатист цвят като косата му. Когато постави обратно чашата на бара, Мая видя тънките извити черни знаци по китките и опакото на дланите му.
Бат, момчето, което седеше до нея — преди излизаха заедно, но сега бяха само приятели, промърмори под нос нещо, което прозвуча като „нефилим“.
Така значи. Момчето не е върколак. Значи е ловец на сенки, член на тайната полиция на техния свят. Те бдяха за спазването на Закона, закриляни от Завета, и не можеш просто да станеш един от тях: трябва да си роден такъв. Кръвта ги правеше такива, каквито са. За тях се носеха какви ли не слухове, повечето от които никак не ласкави: че са надменни, високомерни, жестоки; гледат отвисоко и презират долноземците. Малцина бяха тези, които ликантропите мразеха повече от ловците на сенки — може би само вампирите.
Говореше се, че ловците на сенки убиват демони. Мая си спомни кога за първи път чу за съществуването на демоните и за това, което правят. Тези приказки й докарваха главоболие. Вампирите и върколаците бяха просто хора, заболели от нещо, което ги правеше такива, това й беше ясно, но да се очаква от нея да вярва в бръщолевиците за рая и ада, за демони и ангели, и то, при положение че още никой не бе успял да й каже със сигурност дали има Бог, или поне какво следва след смъртта? Не беше честно. Сега тя вярваше в демони — беше видяла достатъчно на какво са способни, за да може ей така да ги отрече, но й се искаше да не й се бе налагало да повярва в тях.
— Обзалагам се — каза момчето, като се облакъти на бара, — че тук не предлагате Сребърен куршум1. Навява ви лоши асоциации, а? — Присвитите му очи блестяха, подобно на луната в нейната първа или втора четвърт.