Когато стигна ръба на долината, ризата му беше прогизнала от пот. За миг си помисли, че е изгубил Хюго от погледа си, и сърцето му замря — после обаче видя черния силует, когато гарванът се стрелна надолу и изчезна в тъмната пролука в каменната стена на долината. Джейс хукна напред — беше цяло облекчение да тичаш, вместо да пълзиш. Когато наближи пролуката, той видя зад нея една по-голяма и по-тъмна дупка — пещера. Ровейки в джоба си за камъка с магическата светлина, Джейс тръгна след гарвана.
През отвора в пещерата се просмукваше едва-едва мъждукаща светлина, а след още няколко крачки дори тя бе погълната от плътния мрак. Джейс извади магическата си светлина и тя заблестя между пръстите му.
В началото си помисли, че отново е навън и че звездите над него блестят в цялото си великолепие. Никъде другаде звездите не блестяха така, както в Идрис, но не тяхното сияние виждаше Джейс. Магическата светлина пръскаше дузини искри към слюдата по скалата, която го заобикаляше, и стените оживяваха в диамантени отблясъци.
На тяхната светлина той откри, че се намира в тесен проход, заобиколен от масивна скала, зад него беше входът на пещерата, а отпред — два разклоняващи се тунела. Джейс си спомни за приказките, които му разказваше баща му, за героите, които се изгубвали в лабиринти и използвали въжета, за да намерят пътя обратно. Той обаче нямаше въже. Внимателно се приближи до тунелите и притихна, като дълго се ослушваше. Чу капенето на вода, леко, някъде от много далеч; шума на потока, пляскане на криле и… гласове.
Той се отдръпна. Гласовете идваха от тунела вляво, беше сигурен в това. Бързо прокара палец по магическия камък, за да заглуши светлината му, докато тя се превърна в слабо мъждукане, само колкото да осветява пътя му. После потъна в тъмнината.
— Сериозно ли говориш, Саймън? Наистина ли е вярно? Това е невероятно! Просто страхотно! — Изабел посегна към ръката на брат си. — Алек, чу ли какво каза Саймън? Джейс не е син на Валънтайн. Никога не е бил.
— А чий син е тогава? — попита Алек, макар Саймън да имаше чувството, че е някак разсеян. Оглеждаше се, сякаш търсеше нещо из залата. Родителите му стояха малко по-встрани и ги гледаха изпод вежди; Саймън се бе опасявал, че ще трябва да говори и пред тях, но те учтиво го оставиха няколко минути насаме с Изабел и Алек.
— Какво значение има! — Изабел вдигна въодушевено ръце, после се намръщи. — Всъщност, добър въпрос. Кой се оказа, че е баща му? Все пак, Майкъл Уейланд, нали?
Саймън поклати глава.
— Стивън Херондейл.
— Значи е внук на инквизиторката — рече Алек. — Ето защо тя… — Той млъкна и се втренчи в далечината.
— Ето защо какво? — попита нетърпеливо Изабел. — Алек, съсредоточи се. Или поне ни кажи какво търсиш.
— Не какво — рече Алек. — А кого. Магнус. Исках да го помоля да ми бъде партньор в битката. Но нямам представа къде е. Виждал ли си го? — попита той, отправяйки въпроса си към Саймън.
Саймън поклати глава.
— Беше горе на подиума с Клеъри, но… — той проточи врат, за да погледне по-добре — сега го няма. Сигурно е някъде из навалицата.
— Сериозно? Ще го помолиш да ти бъде партньор? — попита Изабел. — Тази работа с партньорите е като котильон3, без момента с убиването.
— Да, точно като котильон — каза Саймън.
— А аз може ли да те поканя да ми бъдеш партньор, Саймън? — рече Изабел, като леко повдигна вежда.
Алек се намръщи. Подобно на останалите ловци на сенки в залата, той бе напълно екипиран — изцяло в черно, с колани, на който бяха окачени най-различни оръжия. На гърба му бе преметнат лък; Саймън се зарадва, като видя, че си е намерил друг на мястото на унищожения от Себастиян.
— Изабел, на теб не ти трябва партньор, защото няма да участваш в битката. Още си малка. Не си го и помисляй дори, защото аз ще те убия. — Той вирна глава. — Чакай… това там Магнус ли е?
Изабел проследи погледа му и изсумтя.
— Алек, това там е върколак. Върколачка. Всъщност, как й беше името? Май?
— Мая — поправи я Саймън. Тя стоеше малко встрани, обута в кафяви кожени панталони и тясна черна тениска, на която пишеше: КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА МЕ УБИЕ… ПО-ДОБРЕ ДА СИ ПЛЮЕ НА ПЕТИТЕ. Сплетената й коса бе опъната и вързана назад. Сякаш усетила погледите им, тя се обърна и им се усмихна. Саймън отвърна на усмивката й. Но когато Изабел се намръщи, Саймън мигом спря да се усмихва — кога успя животът му да стане толкова сложен?