Саймън не беше единственият озовал се там. Той се претърколи по гръб точно когато демонът връхлетя отгоре му. Приличаше на изображението на Смъртта от средновековна картина — оживял скелет, окървавена секира, стисната с костелива ръка. Той се метна встрани, когато острието се стовари само на десетина сантиметра от лицето му. Скелетът издаде разочарован съскащ звук и отново вдигна секирата… когато беше ударен отстрани с тояга от чепато дърво. Скелетът се пръсна като пинята4, пълна с кости. Те се раздробиха на парчета със звук, подобен на тракане на кастанети, и изчезнаха в мрака.
Един ловец на сенки стоеше над Саймън. Не го беше виждал преди. Висок мъж с брада и изпоцапан с кръв, който прокара мръсната си ръка по челото, като остави следа по него.
— Добре ли си?
Зашеметен, Саймън кимна и започна да се изправя, залитайки, на крака.
— Благодаря.
Непознатият се наведе и предложи ръка на Саймън да се изправи. Саймън я пое… и излетя от рова. Той се приземи на ръба му. Краката му се плъзгаха по мократа кал. Непознатият смутено му се усмихна.
— Съжалявам. Силата на долноземците… моят партньор е върколак. Не съобразих. — Той се взря в лицето на Саймън. — Ти си вампир, нали?
— Как разбра?
Мъжът се ухили. Усмивката му беше уморена, но в нея нямаше нищо недружелюбно.
— Вампирските ти зъби. Излизат по време на битка. Знам, защото… — Той млъкна. Саймън можеше сам да довърши неизреченото: Знам, защото съм убивал купища вампири. — Както и да е. Благодаря. За това, че се биете на наша страна.
— Аз… — Саймън искаше да каже, че реално още не е започнал да се бие. Нито пък е допринесъл с нещо за битката. Но преди още да успее да отвори уста, нещо огромно, ноктесто и крилато се спусна от небето и заби нокти в гърба на ловеца на сенки.
Мъжът дори не извика. Той отметна глава назад, сякаш за да погледне нагоре, чудейки се какво го беше сграбчило — а после изчезна, понесе се към пустото черно небе сред водовъртеж от зъби и крила. Тоягата му тупна на земята до краката на Саймън.
Саймън не помръдна. Всичко, което се бе случило от падането му в рова насам, бе продължило по-малко от минута. Той се обърна вцепенено, взирайки се в остриетата, които се размахваха в тъмнината, в режещите нокти на демоните, в точките светлина, които сновяха насам-натам в мрака, подобно на светулки, пърхащи в храстите… и тогава разбра какво е това. Проблясващите светлини на серафимски ками.
Той не можа да види нито някого от семейство Лайтууд, нито от Пенхалоу, нито Люк или който и да е познат. Той не беше ловец на сенки. А ето че онзи мъж му бе благодарил, благодарил за това, че участва в боя. Това, което бе казал на Клеъри, беше вярно — тази битка бе и негова, така че мястото му беше тук. Не човекът Саймън, който беше нежен и чувствителен и мразеше да гледа кръв, а вампирът Саймън, едно създание, което дори самият той не познаваше.
Истинските вампири знаят, че са мъртви, беше казал Рафаел. Но Саймън не се чувстваше мъртъв. Напротив, дори никога не се беше чувствал по-жив. Изведнъж усети движение от едната си страна, когато друг демон се изправи пред него: този приличаше на гущер, с люспи и миши зъби. Той се хвърли върху Саймън с разперени черни нокти.
Саймън се хвърли напред. Удари масивното бедро на съществото и го сграбчи, заби нокти в него, люспите падаха от железния му захват. Знакът на челото му затуптя, когато впи вампирските си зъби в шията на демона.
Вкусът бе отвратителен.
Когато стъклата спряха да падат, в тавана се бе образувала дупка, широка около метър, сякаш през нея беше минал метеор. През отвора навлезе студен въздух. Клеъри потрепери и се изправи на крака, като изтърсваше стъклата от дрехите си.
Магическата светлина, която осветяваше залата, беше угаснала: сега вътре цареше мрак, изпълнен със сенки и прах. Слабата светлина, идваща от изчезващия Портал на площада и процеждаща се през отворената входна врата, едва се виждаше.
Клеъри си помисли, че може би вече не е безопасно да стои тук. Трябваше да отиде в дома на семейство Пенхалоу при Ейлийн. Тя бе прекосила наполовина залата, когато по мраморния под се чуха стъпки. Сърцето й силно заби, тя се обърна и видя Малачи — издължена, осветена наполовина сянка — да се насочва към подиума. Но какво правеше той още тук? Не трябваше ли да бъде на бойното поле с останалите ловци на сенки?
4
Пиня — традиционен мексикански многоцветен контейнер, направен от картон или глина, който се пълни с играчки, бонбони или други лакомства. — Бел.ред.