Стив беше кимнал.
— И така, какво мислите? — попита Апълтън. — Дали наистина може да прекоси цялото разстояние от Кънетикът до Калифорния с половинтонов мотоциклет, да участва междувременно в двайсет четения и приема? Искам да чуя истинското ви мнение, господин Еймс, защото да си призная честно, много се съмнявам, че ще е по силите му.
Стив беше очаквал Харис да се намеси, като се позове на легендарната издръжливост и стоманените топки на своя клиент и той така и не пророни нито дума, само стоеше и го гледаше. Пък може и да не е бил толкова глупав, помисли си Стив.
— Вие го познавате много по-добре от мен — отговори той. — Та аз го срещнах за пръв път едва преди две седмици, а и не съм чел нито една негова книга.
По изражението на Харис личеше, че последното ни най-малко не го изненадва.
— Тъкмо затова ви питам — отвърна му Апълтън. — Ние го познаваме от твърде дълго време. Аз от 1985-а когато ходеше по партита заедно с хубавите люде на 54-та улица, Бил — от 1965-а. За нас той е Джери Гарсия3 в литературата.
— Сравнението не е съвсем точно — не се съгласи Харис.
Апълтън вдигна рамене.
— С нови очи по-добре се вижда, казваше баба ми. И така, господин Еймс, кажете ми, мислите ли, че може да го стори?
Стив беше наясно, че въпросът е важен, може би жизненоважен, затова мълча цяла минута, преди да отговори. Двамата мъже спокойно го чакаха.
— Е — бе отворил той най-сетне уста, — дали ще яде само сирене и ще стои далеч от коктейлите, нямам представа, но че може да подкара мотоциклета чак до Калифорния, предполагам, че е напълно способен. Изглежда ми достатъчно силен. Ако ме питате, Джери Гарсия въобще не беше такъв. Работил съм със сумати рокери на половината на неговите годинки, които могат само да му завиждат за кондицията.
Апълтън не беше приел безрезервно думите му.
— Това, което най-силно ме убеждава, е излъчването му. Той искрено желае да го направи. Иска да подхване отново по пътя, да се сбие тук-там, да се запознае с нови лица. Освен това…. — Стив изведнъж се беше замислил за любимия си филм „Омбре“ с Пол Нюман и Ричард Бун. Дори се беше усмихнал. — Освен това дава вид на човек, който още не се е отучил да хапе.
— А! — изрече Апълтън, на когото последните думи бяха направили впечатление. Стив не се чувстваше изненадан. Дори самият Апълтън някога да е могъл да хапе, със сигурност бе изгубил тази си способност из колежите на Екзетър, Чоут или където там е показвал блейзерите и лъскавите си вратовръзки.
Харис се беше покашлял.
— Ако приемем, че сме изяснили проблема, нека се върнем на последната заповед…
Апълтън беше измърморил нещо. Харис обаче не откъсваше поглед от Стив, все едно не беше чул,
— Пета и последна заповед — бе повторил той. — Няма да качваш стопаджии в камиона. Мъже, жени — жени съвсем, — няма да ги качваш.
Навярно това беше причината Стив Еймс дори за миг да не се поколебае, когато забеляза момичето, застанало да чака край пътя — точно на излизане от Елай. Хърбавата гърла с чипия нос и косите, боядисани в два различни цвята. Още при вида й натисна спирачката.
2.
Тя отвори вратата, но не се качи веднага в кабината, вместо това го огледа с големите си сини очи през седалката, затрупана с пътни карти.
— Вие добър човек ли сте? — попита.
Стив се замисли сериозно над въпроса, сетне кимна:
— Да, мисля, че съм. Пуша по две-три пури на ден, но никога не съм посягал на малки кученца и веднъж на всеки шест седмици пращам пари на мама.
— Нали няма да се опитате да ме изнасилите или нещо подобно?
— Няма — увери я Стив. Ставаше му забавно. Харесваше му да усеща погледа на сините й очи върху лицето си. Тя му приличаше на момиченце, което разглежда рисуваните смешки из списанията. — В това отношение съм способен добре да се контролирам.
— И не сте побъркан масов убиец или нещо такова?
— Не, но Божичко, мислиш ли, че ако бях, щях да си призная?
— Сигурно щях да разбера по очите ви — отговори му кокалестата девойка с двуцветната коса. Колкото и да се правеше на сериозна, по крайчеца на устата й играеше усмивчица. — У мен има психоложка жилка. Не е много голяма, но не ме изоставя.
Някакъв хладилен камион профуча край тях. Шофьорът не спря да натиска клаксона, нищо че Стив беше изтеглил едва ли не целия тир на банкета, а в насрещното платно не се забелязваше автомобил. Това не го изненадваше с нищо. Стив отдавна бе разбрал, че има една раса мъже, които така и не могат да престанат да барат я клаксоните, я оная си работа. Или едното, или другото трябваше да е постоянно между пръстите им.
3
Джери Гарсия — китарист и фронтмен на легендарната хипарсконаркоманска група „Грейтфул Дед“, вече покойник. — Б. пр.