— Стига толкова с разпитите, госпожице. Искаш ли да се качваш, или не? Имам да гоня още много километри. — В действителност беше на много по-малка дистанция от шефа си, отколкото последният би желал. На Маринвил му харесваше идеята да се чувства сам по пътищата на Америка, да се изживява като волна птичка, която се залавя с приключения, за да ги разказва по-сетне на читателите си. Стив предполагаше, че от въпросната книга все нещо подобно ще излезе. И в това нямаше нищо лошо… какво ти, това беше една чудесна идея, поведение на истински мъж. Но той, Стив Андрю Еймс от Лъбък, трябваше да си гледа работата: трябваше да направи всичко възможно, щото Маринвил да си напише книгата на компютъра вкъщи, а не на сърдечната си картина в някоя загубена болница. За целта си бе изготвил най-простичък план: да следва отблизо шефа си и да не позволява на обстоятелствата да се превърнат в опасност, освен ако не го изпреварят твърде бързо. Вместо на двеста и петдесет километра след Маринвил, той гледаше да се движи на не повече от сто и двайсет: лошо нямаше, стига никой да не разбереше.
— Предполагам — съгласи се тя, скочи вътре в кабината и затръшна вратата след себе си.
— Е, благодаря, бонбонче! Трогнат съм от доверието ти.
Погледна за всеки случай в огледалото за обратно виждане: освен последните къщи на Елай не видя нищо друго, затова спокойно излезе отново на пътя.
— Не ме наричай така — възнегодува девойката. — Това е проява на сексизъм.
— „Бонбонче“ е проява на сексизъм? А, стига бе.
С леко научен, леко глуповат тон тя заплаши:
— Не ме наричай „бонбонче“, за да не те кръстя и аз теб „тортичке“.
Стив прихна да се смее. На нея сигурно нямаше да й се хареса, но не можеше да потисне това желание. Смехът е за това, да те изненада, когато най-малко го очакваш, донякъде подобно на пръдните: понякога си способен да ги спреш, понякога — не.
Погледна към нея и забеляза, че и тя се подсмихва. Сваляше раницата от гърба си, което навярно беше добър знак. Набързо я премери с поглед: на височина изглеждаше метър и шейсет и пет и както не се виждаше мръвка по цялото й тяло, едва ли тежеше повече от петдесет кила, четиридесет и седем-осем, най-вероятно. Носеше овехтяла фланелка с откъснати ръкави, под които се виждаше твърде съществена част от гърдите й, особено за момиче, страхуващо се да не срещне изнасилвачи по пътя. Не че подобна гледка можеше да й донесе кой знае какви неприятности. Стив си каза, че стопаджийката спокойно може да си купува от фалшивите сутиени, които големите магазини продаваха на малки госпожици, за да имитират майките си. На фланелката, на фона на умопомрачителни, яркосини слънчеви лъчи се усмихваше физиономията на негър с дълги къдрици. Подобно на ореол около главата му бяха изписани думите: „НЯМА ДА ИМ СЕ ДАДЕМ!“
— Едва ли гледаш циците ми, сигурно харесваш Питър Тош4 — рече непознатата.
— Навремето работех с Питър Тош.
— Не може да бъде!
— Може — поклати той глава. Последните къщи на Елай вече бяха изчезнали от огледалото. Правеше му впечатление колко бързо човек се озовава сред нищото в тази пустиня. Започваше да влиза в положението на младите стопаджийки. Навярно на тяхно място и той би задавал въпроси на шофьорите, преди да се качи в камионите им. От това голяма полза нямаше, но пък и защо да не попита? Веднъж озовеш ли се сам в пустинята, всичко може да ти се случи.
— Кога си работил с Питър Тош?
— 80-а или 81-ва, не мога да си спомня съвсем точно. Изнасяше концерт в Медисън Скуеър Гардън, после и във Форест Хилс. На концерта във Форест Хилс Дилан излезе да пее с него бис: ако щеш вярвай, двамата изпълниха заедно „С вятъра се носи“.
Тя го беше зяпнала в истинско удивление. Доколкото можеше да съди, в очите й не се четеше нотка на съмнение.
— Бре! Ти тогава какъв си бил, момче от транспортния екип?
— Тогава, да. По-нататък започнах да настройвам китарите. А сега… — Да, дотук кариерата му звучеше добре, но с какво точно се занимаваше той сега? Със сигурност не настройваше ничии китари. Може би го бяха върнали обратно в положението на момче за всичко. Затова пък от време на време го използваха вместо психиатър или като модерна Мери Попинс с дълги, хипарски коси, сред които се забелязваха първите сиви кичури. — Сега се занимавам с други неща. Ти как се казваш?
— Синтия Смит — представи се момичето и му подаде ръка. Той я стисна в своята. Пръстите й бяха дълги, крехки и изключително фини. Все едно се здрависваше с птица.
4
Питър Макинтош — популярен регемузикант, който до 1974 г. е свирил в групата на Боб Марли „Уейлърс“. — Б. пр.