През вратата на офиса с аквариума беше изтекла вода. На мокета в коридора беше изхвръкнала малка рибка, която отчаяно се бореше за кислород. „Е — помисли си Стив, — поне знаем какво се е счупило.“
— Не гледай в стаята — посъветва той Синтия. — Просто…
— Чакай, не чу ли нещо? — попита тя изведнъж. — Някакви гърмежи, изстрели, нещо такова?
Стив се ослуша, но долавяше само шума от вятъра… Когато внезапно му се стори, че усеща нечии приглушени стъпки зад гърба си.
Извъртя се като на пружина, но не видя нищо. Разбира се, че нямаше да види. Какво си беше помислил? Че някой от труповете се е свлякъл от куката и е тръгнал да ги гони? Тъпо. Дори и при тези обстоятелства трябва да се срамуваш от себе си, куха главо. Но имаше и друго чувство, от което не можеше да се освободи, ще или не ще: статуетката. Тя се беше вмъкнала в съзнанието му, беше забърничкала като с пръст из мозъка му. Искаше му се да не я беше виждал. Още повече му се искаше да не я беше докосвал изобщо.
— Стив? Нищо ли не чу? Май че бяха изстрели! Ето! Още един!
Вятърът изсвири над главите им и в същия момент нещо друго се сгромоляса на земята навън. Двамата извикаха и се хванаха един друг за ръцете като малки дечица в тъмното. Предметът какъвто и да беше той, се затъркаля по плаца и започна да стърже по асфалта.
— Не чувам нищо, само вятъра. Може би ти си чула тръшкането на врата. Ако не си, измисляш.
— Бяха поне три, един след друг — поклати Синтия глава. — Може и да не са били изстрели, но бяха три.
— Може да са били предмети, литнали с вятъра. Хайде, бонбонче, да разтърсим опашки и да бягаме.
— Не ми викай бонбонче и аз няма да ти викам тортичка — опита се да се направи на обидена Синтия, но очевидно не й беше до пререкания. Докато минаваха покрай офиса, гледаше право пред себе си.
Стив обаче хвърли един поглед в стаята: от аквариума не беше останало нищо — само мокър пясък насред парчета от стъкло. Ръката беше паднала с дланта нагоре на земята. В шепата й лежеше умряла гупа. Пръстите сякаш се протягаха към него в жест на гостоприемство: влез, странниче, седни, отпусни се, mi casa es tu casa.5
„He, благодаря“ — отхвърли поканата Стив и забърза нататък.
Когато прекосиха разхвърляната чакалня и той натисна дръжката на бравата, вятърът буквално издърпа вратата от ръцете му. Навън се стелеше пясък като сняг. Целият въздух беше изпъстрен със златисти дантели, които скоро щяха да изчезнат заедно с последните лъчи на залязващото слънце. Над главите им вече се показваха първите звезди. Вятърът заплашваше всеки миг да се превърне в ураган. Стар, ръждясал варел, върху който личаха думите: „ДА СЕ ИЗПОЛЗВА ПО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ“, се търкаляше по плаца, подмина паркирания камион на Стив и продължи право към пустинята. Блъскането на летвата за знамето по металния пилон бе навлязло в бесен ритъм. Някъде вляво от тях на два пъти се разнесе тътен, като от приглушен изстрел с пистолет. Синтия се притисна инстиктивно към Стив, който се обърна по посока на звука и видя големия син самосвал: от силата на вятъра задният капак се отваряше и с трясък се затваряше. Ето, още веднъж.
— Да не би това да са твоите изстрели? — Трябваше да се надвиква с вятъра.
— Как да ти кажа… Звукът не беше точно същият.
Вечерта се огласяше от мощния вой на койотите в пустинята. На гласовете, които вятърът носеше от запад, припяваха други — от север. Стив се сети за старите телевизионни репортажи от концертите на „Бийтълс“, от времето на най-голямата мания по тях — койотите като че ли не се различаваха съществено от хилядите пищящи момичета на екрана.
Двамата със Синтия се спогледаха:
— Хайде! — подкани я той. — Да бягаме в камиона.
Двамата се прегърнаха, да не би вятърът да ги отнесе, и забързаха към машината. Щом се озоваха повторно в кабината, момичето решително удари с лакът бутона за заключване. Стив направи същото и запали мотора. Спокойното равномерно боботене донякъде го успокои и той започна да разсъждава на глас:
— Добре, и сега къде ще съобщим за всичко това? До Остин няма да се доберем: много е далеч, пък и бурята се придвижва именно от запад. Най-много вятърът да ни изхвърли извън пътя и да чакаме бурята да отмине с надеждата, че моторът ще запали. Остава ни Елай, но оттук до там е поне два часа път — повече, ако ни застигне бурята, — или Деспърейшън, който се намира на километър.