— Знам, че е вредно. Ограничих ги до две на ден. Вече не е модерно да се пуши. — Клеър остана безмълвна, а той запристъпва от крак на крак. — Виждал съм ви в квартала. Дворът ви е чудесен. Аз окосих моя едва преди няколко дни. Май не сте от разговорливите, а? Да не би да съм сторил нещо, с което съм скандализирал квартала? Случвало ли се е да ме видите навън по бельо?
Клеър потръпна. Чувстваше се защитена в дома си и забравяше, че прозорците на съседната къща гледат към солариума, където сутринта се разхождаше гола. Тейлър отново опита да поведе разговор:
— Вечерята беше чудесна.
— Благодаря.
— Може би пак ще се видим.
Сърцето й запрепуска. Беше доволна от живота си. Допуснеше ли някого близо до себе си, щеше да пострада. Имаше Иванел, къщата и работата си. Друго не й трябваше.
— Задръжте запалката. — Подаде му я и се отдалечи.
Мина по алеята и спря пред къщата, вместо да завие и да паркира отзад. Някой седеше на най-горното стъпало на верандата.
Тя слезе от колата, но не затвори вратата и не изключи фаровете. Тичешком прекоси двора и умората й бе заменена от паника:
— Иванел, какво се е случило?
Старицата тромаво се изправи; на светлината на уличните лампи лицето й изглеждаше посърнало, призрачно. Държеше два пакета с ново спално бельо и кутия с ягодови кексчета.
— Не можех да заспя, докато не ти донеса подаръците. Вземи ги и ме остави да се наспя.
Клеър изкачи стъпалата, взе пакетите и прегърна старицата:
— Кога дойде?
— Преди около час. Тъкмо си легнах и ме осени, че ти трябват още чаршафи и ягодови кексчета.
— Защо не ми се обади по мобилния телефон? Щях да мина край вас и да ти спестя разкарването.
— Така не става. Не знам защо.
— Остани да спиш тук. Ще ти стопля мляко с много захар.
— Не! — отсече Иванел. — Отивам си вкъщи.
След чувствата, които Тейлър бе пробудил в сърцето й, Клеър бе още по-твърдо решена да отстоява онова, което имаше, на което държеше.
— Може би чаршафите означават, че ще ти застеля легло — подхвърли и се опита да поведе старицата към вратата. — Остани при мен. Моля те.
— Не! Не са за мен! Не знам за какво са! Никога не знам за какво са! — извика Иванел. Въздъхна дълбоко и снижи глас: — Остави ме да си ида у дома.
Клеър се презря заради слабостта си. Потупа по гърба старицата:
— Както искаш. Ще те закарам. — Остави чаршафите и кутията с кексчета на люлеещия се стол до вратата. — Ела, миличка. — Тя поведе сънената старица към комбито.
Тейлър Хюс спря джипа пред дома си. Къщата на Клеър тънеше в мрак. Той слезе от колата и направи няколко крачки по алеята, но изведнъж спря. Още не му се прибираше.
Чу топуркане на лапи по тротоара и се обърна. Наблизо профуча малък черен териер, който преследваше нощна пеперуда, прелитаща между уличните лампи.
Тейлър зачака — предполагаше какво ще последва.
И не се излъга. След секунди видя госпожа Краноуски — кльощава старица с прическа, която напомняше купичка с разтопен сладолед. Тя тичаше след кучето и викаше:
— Едуард! Едуард! Върни се при мама! Едуард! Веднага се върни!
— Искате ли помощ, госпожо Краноуски? — попита Тейлър, когато възрастната дама спря да си поеме въздух.
— Не, благодаря, Тейлър. — Тя отново затича и изчезна от погледа му.
Скоро след пренасянето си в новата къща той бе открил, че този спектакъл се разиграва поне четири пъти дневно.
Хубаво бе ежедневието да се подчинява на установен ред.
Според него това беше най-важното. Ваканцията между пролетния и летния семестър беше две седмици, а той открай време се изнервяше, когато животът му излизаше от обичайното русло. Харесваше стабилността. Понякога се питаше дали това чувство му е вродено или придобито по-късно. Родителите му — грънчари и наркомани, насърчаваха артистичните му заложби. Едва когато започна училище, той узна, че е забранено да се рисува по стените. Изпита неописуемо облекчение. Училището му даде стабилност, правила, цели. През летните ваканции той забравяше да се храни, защото часове наред рисуваше и фантазираше. Родителите му обожаваха мечтателната му натура. Детството му беше безгрижно, само дето растеше в семейство, в което амбициите и темата за Роналд Рейгън бяха табу. Бе убеден, че ще живее оскъдно, но щастливо, като продава на нищожна цена своите произведения. В училище обаче му хареса, в колежа се почувства още по-добре, не му се искаше да го напусне.