Когато пристигнах в града, в който живееше баба, трябваше да хвана такси от автогарата до къщата. Шофьорът през цялото време псуваше хората, които не би трябвало да имат деца, и когато го попитах какво означават някои от думите, той ме научи как да ги употребявам в изречение.
Баба ми живееше в голяма, запусната къща в квартал, който преди шейсет години е бил богаташки, но бързо бе западнал. След като шофьорът ми помогна да разтоваря всичко на малката ѝ веранда, му платих и му пожелах шибано хубав ден.
Той се засмя, подръпна ме за плитката и ми заръча да се грижа за себе си. Менопаузата вършеше странни неща с баба. Като по-млада е била серийна младоженка — и вдовица, но Онзи път се убедила, че вече е пресъхнала и с единия крак в гроба. След това се бе окопала в къщата си и бе започнала да пълни всичките стаи и коридори с мъртви неща.
Не, сериозно, с мъртви неща. Дори майсторите на препарирани животни я смятаха за луда, а трябва да си крайно зле, за да заслужиш тази титла от тях. Някои неща беше купила готови, като например дивеч и екзотични животни, мечки и пуми, каквито не можеха да се срещнат в градска среда. Имаше птици и броненосци, а най-противна за мен бе колекцията ѝ от умъртвени квартални котки и кучета, които бе поръчала да бъдат препарирани. Бяха навсякъде, дори и в баните и кухнята. Изпълваха всяко помещение.
Когато влязох, влачейки багажа си след себе си, тя никаква не се виждаше. Обаче се чуваше.
— Ако си изнасилвач, сбръчкала съм се, не си губи времето! Ако си крадец, нямам нищо, което си струва да се открадне, а ако си убиец — засрами се! Тръгнах по посока на гласа и накрая я намерих в малка стая с тесни пътечки между множеството препарирани животни. Седеше на един фотьойл, облечена в прилепнал гащеризон с тигрова шарка и тъмнокафяво кожено палто, пушеше цигара след цигара и гледаше някаква игра на телевизор със седеминчов екран, чиято картина трептеше и често губеше цвят.
Дори не ме погледна, докато не пуснаха рекламите.
— А, ти си тук. Горе, вратата вдясно. Бъди добро момиче и ми донеси бутилката с уиски от плота, преди да се качиш.
Донесох ѝ я — защо пък не? — и изумено наблюдавах как я излива цялата в малки чинийки и купички пред мъртвите кучета и котки, строени върху един диван, който беше, меко казано, отвратителен.
— Пийнете си, красавци мои, да си мъртъв, не е грях, вие си го заслужихте. Алкохолните изпарения бързо изпълниха стаята и се сляха с тежкия мирис на кожа и фасове. На горния етаж третата врата вдясно водеше към стая, пълна с толкова много мъртви животни, че започнаха да падат, когато я отворих. През остатъка от деня и цялата вечер ги изваждах от там и им търсех места, в които да ги навра, за да си внеса нещата. Спах свита върху най-големия куфар, защото чаршафите бяха противни. На следващия ден изчистих основно спалнята, изтупах праха и мишите изпражнения — както и мишите трупове — от матрака и постлах леглото със собствени чаршафи, които си носех от къщи. След като се постарах максимално да наподобя подредбата на тази в стария ми дом, се върнах на долния етаж. Единственият признак, че баба бе помръдвала, бе новият ѝ гащеризон, който сега бе искрящо лилав.
Изчаках рекламите и след това се покашлях.
— Почистих стаята — казах ѝ. — Ако пак сложиш мъртви животни в нея, докато живея тук, ще подпаля цялата къща.
Тя се засмя и ме плесна.
— Добро момиче. Харесва ми куражът ти.
И така се нанесох при баба. Обстановката се промени, но животът — не. Доставяха ѝ покупките веднъж седмично. Носеше ги нервно на вид момче, което получаваше бакшиш почти колкото сметката, защото това бе единственият начин да го накарат да влезе в нашия квартал. Беше съвсем елементарно да се обадиш в бакалията и да помолиш да добавят нови продукти към списъка.
Бях записана в училище, в което не преподаваха абсолютно нищо. Учителите дори не проверяваха присъствията, защото не искаха още една година да се занимават със същите ученици заради неизвинени отсъствия. Предполагаше се, че там има и наистина добри учители, но бяха толкова малко и се срещаха толкова рядко, че така и не стигнах до никого от тях. Останалите бяха истински развалини и вече не им пукаше за нищо, стига да си получаваха заплатите.
Учениците със сигурност ги насърчаваха. Наркотици се продаваха в класните стаи, дори и в основното училище за по-големите ученици. Когато стигнах до прогимназия, имаше металдетектори на всяка врата, но на никого не му пукаше и никой не ни проверяваше, когато машините отчетяха нещо, а това се случваше доста често. Никой не забелязваше, ако не си в час, никой не се обаждаше по домовете, за да провери какво става с учениците, които не са идвали няколко последователни дни.