— Б-благодаря — успя да промълви Кийли.
Лорейн се стегна достатъчно, че да приготви студен обяд, макар да плачеше през цялото време. Щеше ми се да вярвам, че може би най-накрая е проумяла какво представлява Градинаря, че е ужасена от отвличането на толкова малко дете, че е отвратена от завистта и ревността си към мъртви момичета. Наистина исках да вярвам в капчицата доброта у нея. Но не вярвах. Не знаех защо е толкова потресена и разстроена, но не мислех, че е заради някой друг, а заради самата нея. Дали се дължеше на перуката, или по-вероятно на факта, че Блис не пострада, след като я нападна, но Лорейн най-накрая бе осъзнала, че Градинаря никога нямаше да я обикне отново.
Занесохме обяда горе на скалата, където слънцето топлеше и пространството бе открито. Кийли все още нямаше много апетит, но хапна, за да ни угоди. След това видя Дезмънд да се качва по пътеката и се сгуши в мен. Блис и Данел също се приближиха, за да я защитят от всички страни.
Дезмънд не представляваше заплаха, но беше мъж. Разбирах инстинктивната ѝ реакция.
Той спря на безопасно разстояние от нея, коленичи на скалата и широко разтвори ръце.
— Няма да те нараня — полугласно обеща той. — Няма да те докосна, дори няма да се приближа повече.
Аз поклатих глава.
— Защо си дошъл?
— Искам да я попитам как се казва и откъде е, за да постъпя правилно. — Понечих да стана, но ръцете на Кийли здраво ме стиснаха през кръста.
— Всичко е наред — прошепнах и я прегърнах по-силно. — Само ще поговоря с него. Можеш да останеш тук с Блис и Данел.
— Ами ако той те нарани? — простена тя.
— Няма. Този не го прави. Веднага се връщам. Ще ме виждаш през цялото време.
Тя бавно ме пусна и се гушна в Данел. Блис беше мека и закръглена, но не предразполагаше към прегръдки.
Подминах Дезмънд, тръгнах към самия край на скалата и след миг той ме последва. Стоеше на половин метър разстояние, бръкнал дълбоко в джобовете си.
— Какво правиш?
— Постъпвам правилно — повтори той. — Ще се обадя в полицията, но трябва да узная името ѝ. Сигурно я издирват.
— Защо сега? Знаеш за Градината от шест месеца.
— На колко години е?
Погледнах през рамо към Кийли.
— С приятелите ѝ били в мола, за да празнуват дванайсетия ѝ рожден ден.
Дезмънд изруга и се взря в обувките си, чиито върхове леко стърчаха от ръба на скалата.
— С всички сили се мъчех да се убедя, че баща ми казва истината, че дори да не сте тук по свой избор, поне ви е спасил от нещо.
И все още, дори в присъствието на дванайсетгодишно момиче, продължаваше да се самозаблуждава.
— Може би от улицата или от лоши семейства — продължи той. — От среда, в сравнение с която Градината поне е малко по-добра, но не мога… Знам, че Ейвъри я е отвлякъл, не татко, но това трябва да спре. Права си: аз съм страхливец. И егоист, защото не искам да нараня семейството си и да отида в затвора, но момичето е. — Той млъкна, дишаше тежко заради силата на думите си и емоцията, вложена в тях. — Все си повтарях, че трябва да се науча да бъда по-смел. Божичко, каква глупост. Никой не се учи да е смел. Просто постъпваш правилно дори и когато те плаши. Така че ще се обадя в полицията, ще им кажа всичките имена, които знам, както и за Градината.
— Наистина ли ще се обадиш?
Той ми хвърли гневен поглед.
— Питам, защото не мога да успокоя онова момиченце, че ще получи помощ, ако ти решиш да се откажеш или пак да заровиш глава в пясъка. Наистина ли ще го направиш?
Той дълбоко пое дъх.
— Да. Наистина ще го направя.
Пресегнах се и леко го докоснах по бузата, за да го накарам да срещне погледа ми.
— Казва се Кийли Рудолф и живее в Шарпсбърг.
— Благодаря. — Дезмънд се обърна и се отдалечи, после спря, върна се, придърпа ме към себе си и страстно ме целуна.
След това се отдалечи, без да каже и дума.
Върнах се на скалата.
— Трябва да останем в моята стая през останалата част от деня — съобщих на момичетата. — Тръгвайте без мен, ще кажа на всички останали.
— Наистина ли мислиш, че ще го направи? — попита Блис.
— Мисля, че най-накрая ще се опита и бог да му е на помощ, ако не успее. Тръгвай, бързо.
Издирих всички момичета, все едно за последен път играех на криеница, и им заръчах да стоят при мен. Не ме интересуваше дали са в стаите си, стига да не бяха навън в Градината, защото веднага щом Градинаря научеше за това обаждане, стените щяха да се спуснат и дори не исках да си помислям какво щеше да сполети всяка Пеперуда, която завареше извън тях. Шепнехме, защото не знаехме колко чувствителни са микрофоните и дали Градинаря вече не беше чул какво възнамерява да направи синът му.