— В края на краищата, вие трябва да отсъдите къде е истината в това дело. Изправям се пред вас с натежало сърце. Макар че съм застанала тук, аз продължавам да не вярвам на събитията, които доведоха до обвиняването ми в тези сериозни престъпления. Служила съм добре на колонията и човешкия вид. Не съм виновна в никое от престъпленията, за които съм изправена тук. Независимо от изхода на настоящия процес този факт ще бъде признат от разума и силата, които съществуват в удивителната ни Вселена.
Светлината отвън бързо избледняваше. Замислена, Никол се бе облегнала на стената на килията и се питаше дали това не е последната нощ в живота й. Неволно потрепери. След произнасянето на присъдата всяка нощ тя заспиваше с мисълта, че на следващия ден ще умре.
Хуманоидът Гарсия й донесе вечерята малко след като се мръкна. През последните няколко дни храната беше много по-добра. Докато бавно ядеше печената на скара риба, Никол размишляваше за петте години, изминали откакто тя и семейството й бяха посрещнали първия разузнавателен отряд от „Пинта“.
Какво се обърка? — запита себе си. — Какви бяха основните ни грешки?
В мислите си чу гласа на Ричард. Винаги цинично настроен и скептик относно човешката природа, в края на първата година той бе предположил, че Ню Идън е прекалено добро място за човечеството.
— В края на краищата, ще го унищожим, както направихме със Земята — беше казал тогава. — Генетичният ни багаж — целият, нали разбираш, жаждата за нови територии, агресивността, подлостта — всичко това е прекалено силно, за да се преодолее с образование и просвещение. Спомни си идолите на Майкъл О’Туул. Исус и онзи млад италианец — Сан Микеле от Сиена. Те са били унищожени, защото са проповядвали, че хората трябва да се опитат да бъдат нещо повече от умни шимпанзета.
Но тук в Ню Идън — мислеше Никол — Съществуваха толкова много възможности за по-добър свят. Основните неща, необходими за живот, бяха осигурени. Бяхме заобиколени от недвусмислените доказателства, че във вселената съществува разум, който далеч ни превъзхожда. Това би трябвало да роди една социална среда…
Тя приключи с рибата и придърпа шоколадовия крем към себе си. Усмихна се вътрешно, когато се сети колко много обичаше Ричард шоколада. Толкова ми липсва… Особено разговорите и проницателността му.
Никол се сепна, когато чу към килията й да се приближават стъпки. Силни тръпки на ужас пронизаха тялото й. Посетителите й бяха двама млади мъже. Всеки един от тях носеше фенер. Бяха облечени в униформата на специалните сили на Накамура.
Влязоха много делово в килията. Не се представиха. По-възрастният от двамата, може би в средата на тридесетте, извади документ и зачете.
— Никол дьо Жарден Уейкфийлд, Ти си призната за виновна в държавна измяна и ще бъдеш екзекутирана в осем нула, нула, утре сутринта. Закуската ще бъде сервирана в шест и половина, десет минути след изгрева, а ние ще дойдем да те отведем в камерата за екзекуции в седем и половина. Ще бъдеш завързана за електрическия стол точно в седем и петдесет и осем, а токът ще бъде пуснат две минути по-късно… Имаш ли някакви въпроси?
Сърцето на Никол биеше толкова ускорено, че тя едва дишаше. Направи усилие да се успокои.
— Имаш ли някакви въпроси? — повтори полицаят.
— Как ти е името, млади човече? — запита Никол с прекъсващ глас.
— Франц — отвърна объркан мъжът след кратко колебание.
— Франц чий?
— Франц Бауер.
— Е, Франц Бауер — Никол се насили да се усмихне, — можеш ли да ми кажеш колко време ще умирам? След като пуснеш тока, разбира се.
— Не зная — отвърна той, донякъде объркан. — Ще изгубиш съзнание почти веднага, само след няколко секунди. Но не зная колко дълго…
— Благодаря — Изрече Никол. Чувстваше, че прималява. — Може ли да си вървите сега, ако обичате? Бих искала да остана сама. — Мъжете отвориха вратата на килията. — О, между другото — добави Никол, — може ли да оставите един фенер? А може би и писалка, и лист или дори електронен бележник?
Франц Бауер поклати глава.
— Съжалявам. Не можем…
Никол му махна да върви и прекоси килията към най-отдалечения ъгъл. Две писма — рече на себе си, дишайки бавно, за да възстанови сили. — Исках само да напиша две писма. Едно на Кати и едно на Ричард. С всички останали съм се простила.