Забравил за миг глъчта, Аксел обгърна с поглед вилата, преброи шестте колони на портала, сетне погледна през поляната към сребърния диск на езерото, чиято чаша отразяваше последната светлина на привечерта, към сенките, които се движеха между високите дървета и се удължаваха по хрущящия торф. Задържа погледа си върху мостчето, където той и жена му бяха стояли ръка за ръка толкова много лета…
— Аксел!
Гръмогласната глъч навън цепеше въздуха; хиляди гласове ревяха само на двайсет или трийсет метра от тях. Камък прелетя над стената, падна сред цветята на времето и пречупи няколко от крехките стебла. По стената изтрополя залп от камъни и графинята се втурна към мъжа си. Сетне във въздуха над главите им профуча тежка плоча и се стовари върху един от прозорците на оранжерията.
— Аксел!
Той я прегърна и оправи колосаното си жабо, което се бе напъхало между реверите му.
— Бързо, мила моя, последното цвете!
Той я отведе надолу по стъпалата към градината. Тя хвана стъблото с отрупаната си с пръстени ръка и го откъсна, а сетне обви цвета с длани.
В един миг врявата леко утихна и Аксел се опомни. В Ярката светлина, която искреше от цветето, той видя побледнелите от страх страни на жена си.
— Задръж го колкото можеш по-дълго, скъпа, докато угасне и последното зрънце.
Стояха двама на терасата, графинята — стиснала яркото, умиращо бижу; ветрецът тихо ги обгръщаше, а гласовете отвън отново се усилваха. Тълпата разбиваше тежките железни порти и цялата вила се тресеше от мощните удари.
Когато угасна и последният проблясък светлина, графинята вдигна ръце във въздуха, сякаш пускаше на свобода някаква невидима птица. Сетне, в последен пристъп на смелост, тя положи своите длани в дланите на мъжа си, а усмивката й бе сияйна като блясъка на изчезналото цвете.
— О, Аксел! — извика тя.
Досущ като острие на меч се спусна мрак връз тях и ги обгърна.
Пъшкаща и ругаеща, първата редица на тълпата достигна високите до коляно останки от стената, която обрамчваше разореното имение, изтегли колите си през тях и пое по сухите коловози на онова, което бе доскоро красива алея. Развалините — някога просторна вила — не представляваха голяма пречка за безкрайния прилив на човечеството. Езерото бе празно, на дъното му гниеха повалени дървета и ръждясваше стар мост. Във високите треви на поляната растяха плевели, с които бяха обраснали украсените пътечки и беседките от дялан камък.
По-голямата част от терасата бе рухнала и основната част от тълпата пое направо през поляната, отминавайки разрушената вила, ала един-двама от по-любопитните се покатериха, за да я огледат. Пантите на вратите бяха изгнили, а подовете — пропаднали. В музикалния салон клавесинът бе нацепен за огрев, но няколко клавиша се валяха в прахоляка. Всички книги бяха съборени от лавиците в библиотеката, картините бяха разкъсани, а позлатените рамки се търкаляха по пода.
Когато основната част от тълпата стигна до имението, тя започна да прескача оградата по цялата й дължина. Блъскайки се един в друг, хората се запрепъваха по дъното на изсъхналото езеро, пъплеха по терасата и се натискаха да преминат през къщата към отворените ц северни врати.
Само една част от околността издържа на безкрайната вълна. Точно под терасата, между разрушения балкон и стената, имаше двуметров гъстак от трънливи храсти. Бодливият листак образуваше непроходима маса и хората минаваха внимателно край него, забелязали беладоната, която обвиваше клоните. Повечето от тях бяха прекалено заети да внимават къде стъпват сред преобърнатите плочи, за да погледнат към средата на храсталака, където се издигаха, застанали една до друга, две каменни статуи, взрени над всички от удобната си, защитена позиция. По-едрата статуя изобразяваше брадат мъж в сюртук с висока яка и с бастунче под мишница. До мъжа се издигаше жена с натруфена дълга рокля, ведрото й слабо лице бе недокоснато от вятъра и от дъжда. В лявата си ръка тя леко стискаше една-единствена роза; фино оформените листенца на цвета бяха тъй тънки, сякаш бяха прозрачни.
Когато слънцето се скри зад къщата, един самотен лъч надникна иззад разрушения корниз и се спря върху розата, отрази венчетата на цветето върху статуите, осветявайки сивия камък така, че в един отлитащ миг статуите не се отличаваха ни най-малко от своите отдавна изчезнали първообрази от плът и кръв.